Здравейте, аз съм Ралица Димова и съм пристрастена към диетите.
Откакто се помня, гладувам, броя калории, избягвам определени хранителни групи, не ям след 18 ч, хапвам само зелени продукти и изобщо се подлагам на всевъзможни модерни мъчения в името на заветната цел – да унищожа меката кремообразна тъкан, която се дипли около корема и бедрата ми. Ако трябва да перефразирам Марк Твен – няма нищо по-лесно от това да свалиш излишните килограми, аз лично съм го правила поне 100 пъти. Често със завист (за протокола: неблагородна) наблюдавам как се хранят слабите хора и съм установила, че повечето от тях не подбират внимателно храните и не пресмятат маниакално енергийната им стойност, но за сметка на това просто оставят настрана чинията, когато са хапнали достатъчно. Има само един проблем: колко точно е „достатъчно“? От опит знам, че не мога да се доверя на стомаха си, и затова с радост приех предизвикателството на GLAMOUR да потърся отговора на този въпрос, като направя със себе си едноседмичен експеримент.
Отсега ще си призная, че въпреки инструкциите на редакцията не използвах български диетолози като свои консултанти. За мен тези хора са като зъболекарите за много от вас – причинили са ми безгранична болка и затова трябва топ, за да ме замъкнете до кабинета на някой от тях. За сметка на това изчетох тонове информация в интернет и установих, че понятието „порция“ може да означава едно от следните три неща, които са коооооооренно различни: 1. Количеството, което специалистите по хранене препоръчват един човек да изяжда, за да си осигури необходимите му вещества, без да прекалява и да натрупва излишества. 2. Изписаното върху етикетите на пакетираните храни като „нормално“ според представите на производителя (подробности за хитрите номера, които се прилагат в този раздел, ще откриеш по-долу). 3. Безумните гигантски дажби, които ни изсипват с лопата в ресторантите.
И така, моята мисия: в продължение на седем дни ще ям само порции от първия вид: одобрените от хората, които се занимават научно с това. Няма да се ограничавам в разнообразието на нещата, които ще консумирам, но за сметка на това ще хапвам по една-единствена порция от дадена група храни на всяко ядене. Да видим дали ще успея да променя фабричните настройки на апетита си и да престана да се тъпча. От самото начало знам, че няма да е лесно: само погледни снимките на тези страници и ми кажи – можеш ли да се почувстваш сита с тези количества?! Но дали ще оцелея? И по- важното – ще отслабна ли? Сега ще разбереш.
Ден 1: Мразя животаааааа!
Обикновено не закусвам, но за целите на новия ми режим трябва да хапна нещо. Или по-точно: варено яйце (една порция протеин) и препечена филийка (една порция зърнени храни). Дотук добре. Посягайки към кафето, съм убедена, че го пия само с две лъжички прясно мляко, каквото е препоръчителното количество, но установявам, че по навик съм си сипала по-скоро половин чаша. Вече съм разбрала от предварителното си проучване, че това е много разпространена грешка: хората често си мислят, че ядат по-малко от това, което реално поглъщат. Според резултатите от скорошно изследване европейците подценяват приема си на храна с около 20%. Оказва се, че от 50-те години насам порциите стряскащо са се увеличили цели 5 пъти. Този поход на калориите е започнал от ресторантите, но е стигнал и до домовете ни. факт е, че аз постоянно използвам няколко красиви порцеланови чинии, останали от сервиза на баба ми, за да сервирам в тях десерт, но знам, че навремето те са били предназначени за основно ястие. Ако се опитам да събера в тях някоя от пържолите, които редовно ядем за вечеря, половината ще стърчи отвън, а за гарнитура изобщо няма как и да си помисля. Когато всичко наоколо ни е огромно, представите за нормална порция неизбежно се изкривяват. Затова е време да се върна в реалния свят, и за да си помогна, си купувам малко електронно кухненско кантарче. Поне докато се науча да се ориентирам в правилните количества, ще измервам предварително всичко, което припарва до чинията ми, та да няма грешки. Другият ми верен помощник е стандартната водна чаша от 200 мл. Нетърпеливо броя минутите до обяда: сандвич с пилешко филе на скара. Разопаковам готовото изпечено месо и го слагам на кантарчето. Хм, полагат ми се 100 грама, които са около една трета от филето, а то и без това не изглежда кой знае колко голямо… Добавям нещастната филийка пълнозърнест хляб, която ми е отредена, и се чувствам безкрайно прецакана от живота, когато след две хапки и половина съм приключила с половинчатия си сандвич. Кои, по дяволите, са тези садисти, който са измислили безумните препоръки- за здравословна порция?! По-късно ще науча, че е било съвсем в реда на нещата да сложа и щедра доза зеленчуци към обяда си – за тяхната консумация ограничения почти няма, но за сметка но това пък запълват стомаха и ни държат по-дълго сити. Но тъй като съм си спестила марулята и домата, когато идва време за вечеря, вече вия от глад. Вземам китайско от ресторанта до нас – пържен ориз и сладко-кисело пиле. Внимателно отмервам порциите – една чаша пиле и половин чаша ориз. Ако някъде ми сервират тези мизерни купчинки, повече няма да стъпя във въпросното заведение. Повечето хора разсъждават така – просто сме свикнали да възприемаме големите пълни чинии като задължително качество, което трябва да получим за парите си. Замисли се, коя е най-често отправяната критика, която можеш да чуеш за даден ресторант – че порциите там са малки, нали така?
Какво научих днес: Че съм свикнала да се храня като мечка гризли. Време е да променя навиците си – колкото и болезнено да е това.
Ден 2: Палачинкови разочарования
С мъжа ми и дъщеря ми се отдаваме на традиционното ни неделно удоволствие – закуско-обяд с палачинки. Само че този път няма да е толкова приятно – поне за мен. Везната безмилостно отсича, че дори една палачинка (а преди с кеф унищожавах три) представлява двойна порция зърнени храни. Ако го погледнем откъм положителната страна, половината палачинка, която в крайна сметка си вземам, е точно достатъчна, за да намажа върху нея полагащите ми се две лъжички течен шоколад. Вечерта отиваме в любимата ни пицария. Хубаво е, че там всички ни познават добре, иначе лабораторните действия, които извършвам, отстрани сигурно изглеждат супер странно. Отмервам половин чаша от димящата камара спагети болонезе и ги пресипвам в отделна чиния. Тази, в която са ми ги сервирали, продължава да е почти пълна – едва ли съм извадила повече от 1/6-а от порцията. С още по-голямо неудоволствие се разделям и с половината от донесеното ми вино. И докато мрънкам и се самосъжалявам, изведнъж с изненада установявам, че за първи път от два дни насам не съм гладна, след като съм приключила с храненето. Ти да видиш!
Какво научих днес: Колкото и да ми е неприятно да си го призная, садистите май ще се окажат прави.
Ден 3: Нещо се обърках
Днес не нося в себе си чаша и кантарче и решавам да си купя нещо от супермаркета, тъй като знам, че вече на много от пакетираните храни са означени порциите, които се съдържат в тях. Посягам към шоколад „Своге“ в стандартния размер от 100 г. Според етикета една порция е 25 г. Дотук добре. Виждам, че на рафта има и по-малка разфасовка от абсолютно същия шоколад – 40 г. и решавам да взема нея. Оказва се обаче, че тя цялата също представлява една порция… Заравям се в интернет и разбирам, че компаниите производителки следват такава логика: продуктите, продавани в индивидуална опаковка, се смятат за една порция, ако може да се приеме, че е разумно да се изядат наведнъж. Това ми звучи доста разтегливо, особено като се има предвид, че докато бях бременна, ми се е случвало да хапна голяма пица и две тирамисута на едно хранене и тогава това ми се виждаше съвсем разумно. Но фактите са такива: в определени рамки фирмите имат право да определят размера на една порция по свое усмотрение. И ако продуктът е достатъчно голям, го разделят на възможно най-дребните порцийки, за да изглежда, че калориите са по-малко. Така могат да сложат на предната страна на шоколада от 100 г ярко кръгче, в което пише, че една порция е само 125 калории. Понякога това деление е на абсурдно малки дози, които никой не би си представил, че съществуват. Например на кутийката на „Активия“ пише, че в една порция се съдържат 79 калории, като със съвсем дребен шрифт е добавено, че става въпрос за 125 г. Тоест и в без това немного голямата кофичка от 290 г има цели 2 и 1/3 порции! Това май бие дори оразмеряването на садистите.
Какво научих днес: Производителите на хранителни продукти често се опитват да ни подведат, затова е най-добре внимателно да четем всичко,,изписано на етикета, и най-вече да се доверяваме на информацията от независими източници.
Ден 4: Само толкова картофки?!
Тялото ми започва да привиква с новите хранителни параметри. Нещо повече – вече си представям как, ако изям една от предишните си „нормални“ порции, направо ще се пръсна. Време е да се изправя срещу най-опасната храна. На обяд отиваме с колега в McDonald’s. Вземам си хамбургер и големи картофки и вадя от чантата електронното кантарче. Махам горната част на хлебчето и изяждам долната заедно с цялото кюфте, което се оказва под 100 г – тоест окей по стандартите на диетолози- те. Но трудното тепърва предстои. Позволени са ми 30 г пържени картофки, което са едва 10-ина тънички картофчета. Отделям ги от апетитната плетеница на останалите им събратя и продължавам да гледам с копнеж към преливащото пакетче с поне още 50 парчета. Истината е, че не съм гладна, но те са там и аз ги искам. Според психолозите често ядем не защото имаме нужда от това, а понеже изкусителната храна е сервирана пред нас и смятаме, че заслужаваме да си угодим. В крайна сметка не успявам да се въздържа и хапвам още малко, но си обещавам, че следващия път ще подходя по различен начин.
Какво научих днес: Отслабването е въпрос на правилен избор и е добре той да бъде направен, преди да започнем да се храним, а не по средата или в края. Ако си бях поръчала малки картофки, щеше да ми е по-лесно да преглътна факта, че няма да изям цялата порция, просто защото разликата между това, което ми се полага, и оставащото нямаше да е толкова фрапираща.
Ден 5-7: Часът на истината
Какъв е крайният резултат ли? Отслабнах с два килограма за една седмица. И се убедих, че нямам нужда от толкова храна, колкото съм си мислела. Вече не се налага да меря порциите, защото имам правилната ориентация и мога да преценявам на око. Научих се да се справям в един свят, където ни заобикалят планини от храна и придобих здравомислещи критерии за разумно и безумно количество манджа. И най-важното: върнах си загубената хармония с един съвършен инструмент, който ми е даден по рождение, а с времето аз бях успяла да разстроя – апетита ми.
Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.
Leave a reply