Мерилин Монро има няколко кучета в живота си. Черно-белият Типи й е подарен от доведения й баща
Той я съпровожда навсякъде, дори в училище. Но веднъж се случва нещо ужасно: Типи е застрелян най-хладнокръвно от съседа, който твърди, че кучето постоянно му тъпче градината. В последния си незавършен филм, в който актрисата се снима през 1962 г. – „Нещо трябва да се случи”, кучето също се казва Типи.
Със сестра си имат общ спаниеп. А след това първият й съпруг-Джим Дохърти, й купува куче на име Магои. Следва чихуахуа. Басетът Хюго става приятел на Мерилин Монро, когато тя е омъжена за известния драматург Артър Милър. Но когато се развеждат, кучето остава при съпруга й. Последното й куче е подарък от франк Синатра, който й донася в Ню Йорк малко бяло френско пуделче, което тя нарича Маф заради предполагаемата връзка на Синатра с мафията. В едно интервю Мерилин казва: „Кучетата никога не са ме хапали. Само хората”.
Друга кинозвезда-Жан-Пол Белмондо, иска да остави цялото си състояние на малкия йоркшир Мая. Безумната си превързаност към домашния любимец той дължи на една от съпругите си – поппевицата Карлос Сотомайор.
Веднъж Карлос минава покрай зоомагазин и вниманието й привличат три кученца. Като не знае кое да избере, тя взема и трите. Когато се оказват в дома й, едното от тях-най-малкото и жалкото, веднага се скрива в чехъла на Белмондо. Жан-Пол реагира крайно отрицателно на появата на четириногите в дома и смята, че те не съответстват на мъжествения му имидж. Но кученцето се радва на хубав живот, грижи, ваканции на райски острови…
Прието е кучетата да са смятани за първи приятели на човека, но все пак най-домашното животно е и си остава котката. Тя е символ на домашното огнище и на привързаността към дома. Казват, че хората се делят на два психологически типа – коткари и кучкари. Макар че се срещат и смесени случаи.
Великият Айнщайн се отнася към първия. На много снимки той е с котката си. Неговият любимец е силно метеочувсвителен и страда от лошото време. Когато навън вали, Айнщайн, преизпълнен с чувство за вина, се оправдава: „Милото ми котенце! Съчувствам ти, разбирам колко ти е трудно. Но нямам сили да прекратя това безобразие, дори не зная откъде се изключва това чудо“.
Add comment