Когато се оженихме с Цветан, имах доброто желание да се сближа с майка му и заедно да го направим щастлив. Усещах колко много държи той на нея и нейното мнение. И затова си казвах наум: „Няма страшно,
Накрая не издържах и се разделихме
ще те обичаме и двете, какво толкова! Моето си е мое, а нейното си е нейно, аз не съм й съперница!“
Каква глупачка съм била. Не мина и половин година след сватбата и стана ясно, че свекървата, макар на 400 км от София, властно и неотменно диктува семейния ни живот. И в нейните заповеди нямаше никаква милост, грижа и внимание към мен, всичко беше за него. Ако аз исках да си купя ботуши, тя даваше нареждания отдалече: „Че старите й да не са лоши? Ами, да им сложи нови подметки и ще ги носи още една зима. Пък ако чак толкова държи на нови, нека тогава да купи и на тебе, мами, и ти да си с новичко…“ При това ставаше дума за моите пари, от моята заплата.
И така, мир да има, аз купувах на себе си ботуши за 30 лв. и ботуши за него за 90 лв. Ако се канех да ходя на новогодишно парти във фирмата, тя дуднеше по телефона на сина си: „Как така ще ходи до среднощ някъде, тя е омъжена жена, какви са тези глупости? Не я пускай, мами, ще ти се качи на главата, а и тоалетите струват пари.“
Исках да се запиша на курс по компютърна грамотност, а тя отново се намеси: „Ами, като иска – да си плати и да ходи. Но този курс да не ти излезе през носа – ти да готвиш, да переш, да водиш детето на детска градина… Отваряй си очите на четири, трябва да си знаеш интересите.“
Свекървата идваше всеки месец, колкото да намери хиляди кусури в моя дом – в обзавеждането, в реда, в манджите и най-вече в отношението ми към любимия й глезен син. Според нейните представи на мъжа всичко трябва да е в повече, включително пържолата в чинията, виното в чашата, подаръците за рождения ден, комплиментите, хвалбите… Той можеше да се връща посреднощ, без да дава обяснения къде е бил, но аз бях длъжна да го чакам с топлата вечеря, прегладняла, задрямала на стола. Той можеше да си сложи заплатата в джоба и аз нито да знам колко е, нито да смея да искам пари от него. А аз трябвало да мълча, когато е пийнал, когато крещи, когато не е на кеф… Така правели истинските жени.
След всяко нейно гостуване чувах от познати коментари, че имало прах по абажурите, че съм хвърляла стари вещи и дрехи, сякаш съм принцеса (у тях всичко старо се трупаше в кашони и къщата приличаше на склад!), че съм си лягала с кокошките, вместо да чакам мъжа си и да му направя прясна салата за ракията, че съм купила ново килимче в банята или пердета, без да го питам, че съм му „отговаряла“, като ми се кара. Изразът „И тяхното ако е семейство – мани, мани…“, придружено с дълбока покрусена въздишка, го бях чувала стотици пъти със собствените си уши, защото тя и пред мен обсъждаше по същия начин други общи познати, тоест – казвам ти дъще, сещай се снахо! Да, в очите на свекърва ми, ние не бяхме „семейство за пред хората“. Според нея, затова и се разведохме. А според мен най-голямата причина беше именно тя.
Сега чувам, че много ме хвалела и съжалявала за мен, ама твърде късно. Все пак ми е интересно: дали вече си дава сметка, че всяко семейство е различно, че няма модел, няма калъп…
Бившата снаха
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply