Когато на младини си купихме къща в малко село, много силно впечатление ни направиха две жени. Бяха на една възраст и почти не се разделяха. Стойна имаше съпруг, а Райна беше вдовица. Заедно ходеха да пазаруват, заедно копаеха нивите, почти всичко вършеха задружно.
Чичо Тотю ставаше сутрин, впрягаше каруцата, двете се качваха отзад и хайде на царевицата, например. Една от нивите ни беше до тяхната и често ставах свидетел на добрите им отношения. Щом напечеше
Цялото село знаеше истината
слънцето, Стойна хващаше Райна за ръка и й казваше: „Како, седни на сянка, ние с Тотю ще продължим. Седни, че снощи ти беше високо кръвното, да не ти стане лошо.“
Райна сядаше, а другата изваждаше сиренце, хляб, подаваше й шишето с вода, след което продължаваше да копае с мъжа си. Гледах ги със завист и си мислех – ето това е сестринска обич. Не бях питала, но предположих, че са сестри.
Лятно време, надвечер, щом минех покрай къщата им, се чуваше как се смеят тримата, а наоколо се разнасяше аромат на скара.
В селото често се организираха забави в читалището. И двете сестри пееха в селския хор. Щом дойдеше време за представление, селските жени се обличаха в пъстри носии. Сестрите пееха разкошно и винаги бяха много красиви, заболи китки в дългите си коси. Хващаха се под ръка и така си оставаха от началото до края на представлението. За пет години никога не ги чух да се скарат за нещо, да се обидят или наругаят.
Една мрачна зимна сутрин камбаната удари три пъти. Това значеше, че мъж е починал в селото. Оказа се, че е чичо Тотю. На погребението и двете сестри бяха в черно и носеха черни кърпи на главите си. Застанали до ковчега, милваха нежно покойника и нареждаха, кой щял да ги обича сега, че като него нямало втори мъж никъде по света. Така плачеха, така целуваха умрелия, че ако не ги познаваш, няма да разбереш коя му е жена, коя е балдъза.
След погребението си тръгнахме и съседката леля Бонка ме хвана под ръка, за да не се подхлъзне в снега. Заговорихме се и й казах: „Лельо Бонке, чичо Тотю си отиде, но добре че двете сестри така силно се обичат и държат една за друга.“ Тя ме погледна учудено: „Че те не са сестри! Ти не знаеш ли? Тотю и Райна дълги години бяха любовници, още докато мъжът й беше жив, те си бяха заедно. Щом почина, Стойна казала, че и без това цяло село ги знае, да не се крият по плевните и нивите, че ставали за смях и тримата. Затова я прибра в тях, че я беше и страх Тотю да не я остави и да иде при Райна. Прибра я, но само тя си знае какво й е било на душата.“
Онемях от чутото. Такова нещо и на филм не бях виждала досега. Толкова време им се радвах на задружното семейство, а то какво излезе… Такава любов, такова семейство – не, мерси.
Тони
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply