Аз не съм инвалид, а истинска жена!

Здравейте! Пиша ви не за да търся съжаление, просто имам нужда да споделя с някого, а не бих могла да го направя с никого от близките си.

До тази пролет работех в хлебопекарна. Всички ме обичаха или по-точно харесваха това, че винаги бях усмихната и дружелюбна. Живеех си спокойно, докато в един момент светът ми се срина. Малко преди Цветница, когато е именният ми ден, получих жесток подарък от съдбата – разбрах, че съм болна от рак на гърдата. Дълбоко в себе си вярвах, че това не е краят, а и лекарите бяха сигурни, че ще се оправя, но се наложи да премина през ада.

След операцията, която ми направиха, дълго време бях изолирана от света – болници, лечение, очакване на

Знам, че ще оздравея

изход от неизвестното и най-вече липса на контакт с близки и приятели. Не исках да виждам никого, пък и след химиотерапията едва ли щях да зарадвам с вида си когото и да било. Щях да получавам съчувствени погледи и въздишки, които трудно да понеса. В един момент повярвах на докторите, че всичко ще бъде наред и ще намеря сили да продължа да работя, но оптимизмът не ми помогна много. Хората в малкото ни градче се познават, гледаха ме като обречена, често чувах да шушукат зад гърба си „горката“. Не издържах и само след няколко дни спрях да ходя на работа.

Отново се изолирах. Дори рождения си ден през лятото прекарах заключена в стаята си с гола глава, вързана с кърпа, бледа и безжизнена, сякаш бях мъртвец. Към 9 часа вечерта татко започна да блъска по вратата и да ме моли да отворя. Имах чувството, че като ме видя, въздъхна с облекчение, че съм жива. Накара ме да си изпия лекарствата и ме замъкна в хола, където се бяха събрали роднини и приятели. Засмените лица на гостите, свещите на тортата и всичко наоколо се завъртя пред очите ми като виенско колело. Не издържах и избягах навън.

Дълго вървях по тъмните улици. Малко ме беше яд, че така и не разгледах подаръците си. По едно време ме настигна непознат, попита ме дали съм добре и ми предложи вода. Всъщност флиртуваше с надеждата, че ще отговоря на свалката му. Погледнах го, изглеждаше симпатичен. По принцип избягвам подобни запознанства, но този път си казах – защо пък не. Усетих как погледът му шареше по тялото ми. Макар и отслабнала, явно хващах око. Нещо ми стана и реших, че непознатият ще е моят подарък за рождения ми ден. Хванах ръката му и тръгнах с него. Той ме замъкна в близката градинка и там, на меката трева ме облада. Любих се с него, сякаш бе последният мъж на света. Оставих го да прави с мен каквото иска, не ми пукаше дали ще се погнуси от едва наболата ми коса, просто исках да изживея огненото вплитане на телата ни. Премина през мен като вихър, а после стана и ми подаде ръка. Дори не дочака да се оправя и изчезна в тъмнината.

Седнах на една пейка и си мислех, че дори да не срещна скоро мъж, който да се влюби в мен, знам, че съм истинска жена, а не инвалид. Едва ли скоро ще забравя случилото се, а и ми е приятно да си го спомням.

Маргарита

Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com