Години наред вярвах, че съдбата ни среща с голямата любов един-единствен път. Нещо повече – заблуждавах се, че тя ми е открехнала вратата към нея и непременно ще я открия, за да я изживея щастливо. Уви, твърде късно разбрах, че това е било само илюзия.
Бях на 22, когато една септемврийска нощ във влака от София до Варна се запознах с Павел. Така се случи, че през целия път бяхме само двамата в купето, а и вагонът беше полупразен. Първо малко се притесних, но после се убедих, че той е не просто мил и забавен човек, а е невероятно привлекателен мъж. И се влюбих от
Допуснах голяма грешка
пръв поглед!
През цялата нощ говорихме за какво ли не, той ми четеше свои стихове, държеше ме за ръката и ме гледаше в очите. Разбира се, целувахме се и се прегръщахме страстно, но… само толкова. По онова време не можех да си представя, че ще правя любов във влака, макар че много ми се искаше да се любя с Павел. Казах си – е, целият живот е пред нас! Вярвах, че това е началото на нашата връзка завинаги.
На сутринта се разделихме с обещанието, че щом се върнем в София, веднага ще се видим. Той беше в командировка и щеше да остане само ден в морската ни столица, а аз трябваше да продължа към Кранево, където отивах на гости при леля си. Когато слязохме от влака, Павел ми подаде листче с телефона си, прегърнахме се и се целунахме за последно, после всеки тръгна в своята посока. Пъхнах грижливо хартийката в джоба на сака си и се отправих към автогарата. Имах чувството, че не стъпвам по земята, а летя.
Трябваше да остана две седмици на морето, но нямах търпение да се видя час по-скоро с Павел, затова издържах само няколко дни. За мой късмет времето се развали, аз набързо си събрах багажа и тръгнах обратно. Щом слязох от влака, хукнах към една телефонна кабина (тогава все още нямах мобилен телефон).
Не мога да ви опиша шока, в който изпаднах, когато не открих листчето с номера на Павел. С треперещи ръце няколко пъти прерових всички джобове на чантата, но напразно. Нямах обяснение как съм го загубила. Седнах върху сака и се разплаках.
Дни наред бях като болна, после реших, че трябва да направя всичко възможно, за да открия Павел. Напразно кръстосвах „Лозенец“ – квартала, в който той ми беше казал, че живее, с надеждата да го срещна. Обикалях басейните в София, защото знаех, че той редовно ходи на плуване. Ядосвах се, че не го попитах къде точно работи – това щеше да е най-лесният начин да го намеря. Уви, всичките ми усилия бяха напразни.
Години наред се взирах във всеки висок непознат с чуплива коса и зелени очи, за да открия мъжа на живота си. Исках той да прилича на Павел. През това време ме ухажваха много момчета, но аз ги отминавах с безразличие – никое от тях не беше като него. Сега си давам сметка колко съм била глупава, но тогава твърдо вярвах, че срещата ни във влака не е била случайна и съдбата непременно ще ни събере отново.
Минаха повече от 20 години, така и не създадох семейство. Не можех да си представя, че ще обичам друг, че ще родя дете на друг, че друг ще ме гали и целува. Копнеех за него – единствения! Уви, напразно пропилях живота си в преследване на своята илюзия.
Дано младите момичета, които четат моята изповед, да не повтарят грешката ми и да не се обричат на самота.
Ани
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment