От няколко години моята приятелка Мира страда, че дъщеря й Емилия се омъжи за неподходящия човек. Често споделя, че зет й Тодор бил чешит и темерут, измъчвал момичето й с трудния си характер и постоянните си претенции, не давал достатъчно внимание и грижи на внучето й. Почти нямал приятели и рядко канели гости у дома. А за вечеря в ресторант не можело и дума да става. Мира стигна дотам, че един ден ми призна – нямала нищо против младите да се разведат, щяло да е по-добре и за детето, и за дъщеря й. Тя била готова да направи всичко, за да са щастливи.
Не разбирах защо Емилия не си тръгваше от този мъж, след като животът й с него беше така непоносим.
Тя е щастлива с него
Имах малко впечатления от семейството, виждала съм няколко пъти Тодор и наистина той все беше намръщен и неразговорлив. Пък и нямах никакво основание да не вярвам на приятелката си, която е умна, интелигентна и добра жена. Като майка й съчувствах и ми се искаше дъщеря й да се чувства добре в брака си.
Един ден, бях тръгнала нанякъде, когато отдалече видях Еми с мъжа й и детето.
Люлееха го на една люлка в парка, а до мен достигаше смехът на тримата. После пред очите ми Тодор целуна нежно жена си, а след малко свали сина си от люлката и го завъртя около себе си. Момчето сияеше радостно и повтаряше, че иска още и още. Хванах се, че наблюдавам като вцепенена тази идилична картина. Мислех си, че младите хора очевидно се обичат и се чувстват добре заедно. Чудех се къде е онзи ужасен темерут, от когото Мира искаше да спаси дъщеря си?
Приближих към семейството и поздравих. В този момент усмивката на Тодор изчезна, Еми дойде при мен и се заприказвахме, а мъжът й отстъпи на няколко крачки встрани и започна да се занимава с детето. Попитах я дали не ги притеснявам, а тя най-спокойно ми отговори, че той си бил такъв – необщителен и затворен. И без да я питам продължи, че на нея й било добре с него, защото когато останат насаме, Тодор бил различен. Обичала го такъв, какъвто е, макар майка й все да мърморела, че този мъж не е за нея. Дори се пошегува, че Мира със сигурност се е оплаквала от зет си и на мен. Емилия обаче искала тъкмо него и нямала никакво намерение да го загуби.
Смънках нещо и побързах да си тръгна. Ядосвах се на приказките на приятелката си и се чудех защо майките понякога не си даваме сметка кога децата ни са наистина щастливи.И не е ли това някакъв странен егоизъм. Обещах си, че непременно ще говоря с Мира и ще се опитам не просто да я успокоя, а да я разубедя да прави каквото и да е, за да раздели Емилия с „неподходящия“ за нея Тодор. Разбира се, ако не иска да навреди на дъщеря си и внука си.
A.
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply