Ако можех да се върна назад, нямаше да премълча нито една горчива истина, нито едно парещо „обичам те“… И най-вече бих следвала както професионалните си, така и личните си желания неотменно…
Целуната от съдбата
Имах спокойно и красиво детство, без лишения – нито материални, нито емоционални. Завърших висшето си образование в пределите на някогашния СССР (Съюз на Съветските социалистически републики). А когато се завърнах в родния си град, изживях красива споделена любов с момчето на моите мечти. И не просто я изживях, но и накрая приказката завърши по традиционния начин… е не точно три дни яли, пили и се веселили, но с пищна сватба.
Любовта на един властен мъж
Немалко ухажори съм имала преди да се влюбя в Мирослав – съпруга ми, но още от първата ни среща бях толкова силно впечатлена от него, че сякаш всички мъже на Земята престанаха да съществуват или поне започнаха до един да ми се струват еднакви… Не само защото Мирослав беше красив, умен, забавен… но преди всичко успяваше да ме държи в плен чрез своята властност, която никога на е стигала до грубост, но винаги е била безкомпромисна. И аз, обгрижваното от малко момиченце, с радост поверих живота си в ръцете на този силен мъж. Той създаде успешен бизнес, натрупа пари, контакти, власт… а аз бях неговата красива и нежна жена, която трябваше основно да се усмихва. Ходех и на работа, разбира се, но целият ни семеен живот се въртеше около кариерата и желанията на Мирослав.
Да имаше поне едно дете…
Вечно зает с работа до късно, с бизнес пътувания и вечери с партньори… или не, почти не виждах съпруга си или го придружавах на официални ангажименти, където пак рядко оставахме насаме. И аз, вече бях на 29 години, взех много силно да копнея да си имам поне детенце, за което да се грижа и да ме радва. Със съпруга ми, разбира се, и двамата искахме да имаме бебе, но след 4 години брак, така и не забременявах. Така че тръгнахме по доктори, последва лечение и най-накрая забременях. Радостта ми беше неописуема, по-голяма от нея беше само нетърпението ми да зърна малкото личице, да се вгледам в очичките, да целувам сладките крачета и ръчички… Щастието ми продължи до средата на шестия месец от бременността, когато преживях тежък спонтанен аборт. Ако такова нещо може да се преживее…
Продължихме да се борим
Загубата на бебето беше огромен удар и за мен, и за съпруга ми. Но пък като че именно тя ни накара да станем още по-близки и да опитваме отново и отново да станем родители. Благодарение на компетентното лечение, но и на силния дух на Мирослав и неговата подкрепа, успях да забременея отново… 4 години след аборта. Лежах през цялата бременност, докторите ме следяха много по-често от обичайното и в крайна сметка се сдобихме със син. Симеон, разбира се, беше съвършен. И веднага се превърна в център на целия ни свят. Мъжът ми, който често пътуваше зад граница, винаги се връщаше с безброй подаръци за бебето и, разбира се, и аз, и бабите бяхме неотлъчно заети с него. Когато Симеон поотрасна, реших да не се връщам на работа, за да го гледам и да не го пускам на детска градина.
… u следвах вече желанията не на един, а на двама мъже
Разбира се, синът ми е най-голя- мата благословия, най-обичаното ми същество и се радвам на всеки миг, прекаран с него. Но любовта не трябва да те превръща в ничия сянка. А аз бях… и то на двама мъже – на съпруга ми и на сина ми. Първоначално смятах, че като поотрасне още малко детето, ще се върна на работа, ще заживея собствен живот, ще следвам свои желания. Но годините минаваха и аз все повече бях организаторка на официални вечери за съпруга ми и майка на денонощно разположение на поотрасналото й дете. След като Симеон завърши основното си образование, Мирослав реши да го пратим да учи в Англия. И аз трябваше да отида там с него. Наехме хубав апартамент, животът ми беше уреден, но ставаше все по-празен. Симеон ходеше на училище, имаше извънкласни занимания и забавления, а съпругът ми… остана в България. А аз, почти по цял ден сама, подреждах и почиствах дома, приготвях ястия за сина си и бях ужасно самотна. Всъщност имаше и други българи наблизо, дори се събирахме няколко пъти, но аз престанах да се срещам с тях, когато единият от мъжете започна да ме ухажва. Той беше много приятен всъщност, но в момента, в който усетих, че неговата компания ми е повече от приятна, реших да се дистанцирам. За мен най-важното беше семейството ми.
Но безусловната любов рядко бива оценена… или поне при мен беше така. На втората година от престоя си в Англия разбрах, че съпругът ми се среща с друга жена. Всъщност аз дори я познавах, и то от години. И предполагам, че са били любовници много преди да заживея в чужбина… но не искам да си спомням подробности за това. Ще кажа само, че през следващите 14 години търсех всякакви духовни практики, за да смекча болката си, за да проумея себе си, за да приема случващото се, за да заживея отново…
Но едва когато се разболях тежко, прозрях истината
На 58 години ми откриха рак в напреднал стадий. Последва операция и химиотерапия. Шансовете не бяха големи, но се преборих с болестта. Поне на този етап, резултатите са обнадеждаващи. Но чак сега разбрах колко крехко нещо е животът, колко скъпоценни са неговите дарове и как няма връщане назад. И все пак, може би най-накрая ще се осмеля да отворя онова артмагазинче, за което отдавна мечтаех, мисля и за благотворителна работа в полза на жените, жертви на домашно насилие, и разбира се, ще отида до онези кътчета от света, за които само съм мечтала, и ще се науча да обичам, без да забравям себе си. Въобще ще започна да живея, пък ако ще и само два дни живот да ми остават.
И. Ч„ 59 г. от София
(Журнал за жената)
Leave a reply