Животът така ме подреди, че ме научи да не се страхувам от нищо, освен от едно – да остана без работа.
Овдовях на 29 г., дъщерите ми бяха малки, а нуждите – големи. Парите, които бяхме заделяли с баща им, свършиха. Сякаш напук ме съкратиха от работа. Една година, докато бях на борсата, все имаше какво да сложа на масата. Но натрупах други сметки, нищо че по цял ден обикалях и молех за работа. Като видях, че вече няма накъде, приех и чинии да мия, докато една млада нахалница ме измести и оттам… Гадно и срамно ми е да го кажа, но започнах да спя с различни хора… Стигнах дъното, но ако трябваше, заради децата си можех да отида и по-далече.
Точно тогава, в калта, срещнах своя спасител – Слави, 18 г. по-възрастен от мен. Бях купила една баничка и я разчупвах на момичетата, защото трябваше да останат пари и за другия ден. Без да каже дума, този мъж се приближи и ми подаде торбичка с 3 банички и 3 кифли. Не можех да се правя на горда и я приех.
Не искам децата ми да гладуват!
Слави имаше заведение за бързо хранене и ме взе на работа. През зимата той плати скъпите лекарства за малката ми дъщеря, иначе бронхопневмонията можеше и да я отнесе, каквато беше слаба и недохранена. Накрая предложи вместо да дава пари за покрива на къщата ни, която едва се крепи, да се пренесем при него… Заживяхме заедно, макар и без любов. Преживяното беше изсушило душата ми. Не можех да обичам, но знаех какво е уважение и благодарност.
Още обаче ме преследва ужасът да не остана сама и без работа. Казват, че очите на страха са големи. От мен да знаете – очите на глада са още по-големи.
Галина
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment