Ген. Матова, как ви допускаха в състезания за мъже?
По мое време жените имаха право да участват в състезания при мъжете и аз го правех. Това правило беше променено след Олимпийските игри в Москва 1980 г., тъй като жените започнаха да печелят редовно медали сред мъжете и да се намесват в най-върховите класации. Например през 1979 г. аз имам две европейски титли с два световни и два европейски рекорда на малокалибрена пушка 3 по 40 – това е перлата в короната на мъжките дисциплини. Постижението ми е уникално и се гордея с него.
Отрази ли се на здравето ви дългата спортна кариера?
Като един от водещите спортисти в спортната стрелба никога не съм имала проблеми с травми, защото имах страшно добри треньори, рехабилитатори и лекари в националния отбор. Най-сериозната ми травма не беше от спорта, а от автомобилна катастрофа в края на 1980 г. За късмет, беше счупена дясната ми ръка, тъй като в стрелбата с пушка дясната ръка натиска само спусъка, а лявата ръка е носещата. Имах две счупени кости между лакътя и китката, едната кост беше раздробена. Не ми направиха обаче операция. В ортопедията в Пловдив проф. Токмаков и д-р Кушев, Бог да ги прости, успяха да наместят ръката ми, което е уникално в нашата лекарска практика. Принос за това имаше баща ми д-р Шатъров – един от водещите лекари в Пловдив. Той убеди своите колеги да направят този вид лечение, при което костите да заздравеят по естествен начин за по-дълго време. Според него не е необходимо да се реже ръката, докато по-младото
Ген. Нонка Матова
поколение лекари искаха да правят операция, да слагат планки, пирони, болтове, доколкото си спомням, пет на брой. Това би накърнило финеса и чувствителността на движението на ръката, а специално в моя спорт – финеса при натискане на спусъка на пушката. Ако бях направила операция, щеше да се опорочи останалата част от спортната ми кариера – това са 20 години, през които спечелих и сребърния медал от Олимпиадата в Барселона, както и златния от Игрите на добра воля в Москва.
За какво друго сте лежали в болница?
Повече не съм лежала в болница, освен тези три дни, когато бях катастрофирала.
Пиете ли лекарства за нещо?
Не. Здрава съм, защото спортът приучава на особен начин на живот, изгражда саморегулираща се система на организма. По този начин тялото свикнало само да се грижи за себе си. Аз само му помагам.
Има ли дълголетници в рода ви?
Генът ми е здрав. Майка ми, да е жива и здрава, след няколко месеца ще навърши 90 години. Нейната баба е починала на 103 г. Но те са имали друг начин на живот, при различни обстоятелства. Докато нашето поколение е подложено на много сериозен стрес, да не говорим за замърсяването на въздуха, на храната, на цялата природа.
Разкажете за кариерата на вашия баща.
Роден е през 1919 г. Следва медицина във Виена от 1938 до 1942 г., като взима шестгодишното обучение само за четири години. По разпределение започва работа като участъков лекар в Казичене. Бил е умен и продуктивен. Затова е определен за легационен лекар на посолството на България в Швейцария. Но идва 9.09.1944 г. и вместо да замине за Швейцария, отива на фронта като командир на медико-санитарен батальон в състава на Първа българска армия. Участва в боевете за Драва и е награден с орден за храброст с мечове. След войната го изпращат в Ивайловград и там поставя основите на здравеопазването – открива малка болница в града и медицински центрове по селата с екип от сестра, акушерка и фелдшер, които по места са се грижели за хората. Организира бърза помощ – линейки с конска тяга, а по-късно и моторизирани. След всичко това е забелязан от акад. Малеев, който го изтегля в Пловдив. Там беше завеждащ на отделение, по съвместителство работеше и в Медицинска академия – Пловдив. Имаше три специалности – вътрешни болести, рентген и кардиология. Брат ми, Бог да го прости, също беше лекар, но имаше разлика както в обучението на двете поколения, така и във философията на лечение. По-младото поколение лекари залагаше повече на антибиотици, отколкото на превенция и профилактика.
Вие защо не наследихте професията на баща си?
Професията в моето семейство се предаде през поколение. Дъщеря ми е зъболекар. Баща ми много искаше да имам медицинско образование. Вероятно щях да стана добър лекар, ръката ми е точна и можех да бъда успешен хирург. Но съдбата ми беше спортът. Дъщеря ми обаче има призвание, има ръка и стана зъболекар.
При нея ли лекувате зъбите си?
Да, имам й пълно доверие.
Какво ви е впечатлението от днешното здравеопазване?
След 1990 г. цялата подредена система на здравеопазването се срина и ние си платихме за този срив на експерти по програмата ФАР. Премахнаха поликлиниките, профилактичното обслужване на хората. Куриозното е, че през 1997 г. у нас бяха дошли австрийски държавни експерти и молеха да се запази този модел на здравеопазване в България. Те казваха така: „Ние от години се стремим да постигнем този модел в Австрия, но не успяваме, защото струва много пари.“ Питам се защо се допусна сривът на системата, кой поръча експертите по ФАР и защо някой не поеме своята отговорност. Достатъчно е да се види кой е бил в екипа на здравното министерство през 1997 г. Защо продадоха поликлиниките и ги превърнаха в ДКЦ-та. В поликлиниките бяха събрани специалисти, а не общопрактикуващи лекари. Човек можеше съвсем спокойно да отиде по местоживеене при нужния лекар. А сега къде да отиде? Ако сега нямах колегиалните служебни и приятелски взаимоотношения с директора на МВР-болница, къде щях да отида? Да не говоря за майка ми, за семейството ми.
Вторият ми голям потрес е от солидарното заплащане на здравни осигуровки. Аз искам да имам лична осигуровка. Цял живот не съм ходила на лекар и искам да знам какви са моите вноски, за да мога утре да ги дам на някой от моите познати и приятели, които заслужават. Не искам от мое име и за моя сметка тези пари да бъдат дадени анонимно. Работила съм цял живот, заплатата ми винаги е била чувствителна и здравните ми вноски не са били малки. Те би трябвало да се натрупват поименно и по мое желание да отиват в помощ на еди-кой-си – дали за мен, дали за семейството, дали за роднини, приятели, познати. Това би трябвало аз да решавам.
Проблемът е, че сега съвсем малко хора плащат осигуровките си.
Като не плащат, да си понесат отговорността за това. Тези хора няма как да бъдат научени да си плащат, при положение че другите им дават солидарно. Като са научени да получават, ще получават, стига да има кой да им дава. За пореден път никой не пита българския народ иска ли да плаща, а друг да консумира.
Изт.: в. „Доктор“
Add comment