Докато слушах Стела, си мислех колко ли деца са имали и не са имали нейния късмет. Самата тя често казва или “за късмет”, или “ако имах повече късмет“… В историята на тази красива 34-годишна жена има болки и поуки. Чуйте ги от нея.
„Аз се страхувах от майка си и не я обичах. Много пъти опитвах да се сетя за празник у дома, радостна глъч, смях, нежност, подаръци…
Нито веднъж не успях. В съзнанието ми е запечатан образът на сърдитата ми майка – със стиснати устни, изопнато лице, сърдити очи и вързана на опашка коса. Вместо добро утро чувах нареждания какво трябва да направя. Когато се прибирах, най-често ме посрещаха викове – тя ми крещеше за всичко. И това беше нищо в сравнение с шамарите – получавах ги за оценки в училище, за думи на клюкарки и лоши съседи, за това, че
Никога няма да й простя!
защитавах приятелите си, заради своето непокорство и заради упорството да споря с нея и да не плача, когато ме бие.
Татко беше кротък и добър човек, прегазен от валяка, за който се беше оженил. Може и грозно да прозвучи, но ще призная, че понякога се опитвах да си представя как родителите ми са били гаджета, влюбени, как са се целували и прегръщали, как са си лягали заедно и са си казвали нежни думи… Никога не успях. Не проумявах какво може да събере два полюса под един покрив. Всичко ми стана ясно, когато татко получи тежък инфаркт – беше ясно, че си отива, и баба дойде в болницата да се сбогува с него. Много плака, целува ръцете му и го молеше за прошка. Аз я прегърнах и я изведох от стаята му. Не се стърпях и я попитах за какво трябва да й прости баща ми. Дали се изпусна, или не можеше повече да носи тази вина, но баба каза: „Че провалих живота му с жена като майка ти…“ После научих, че заради имането, положението и връзките на сватовете татко бил пожертван. А майка ми се омъжила за него, защото не била сигурна, че ще може да роди дете.
Всяко момиче плаче за баща си, но аз си изплаках очите и за него, и за себе си, защото си представях какво ще стане с живота ми, когато него го няма. Едва дочаках да завърша училище и заминах за Варна. Намерих си работа, квартира, мъж, в когото се влюбих. Не ми е било писано обаче да съм щастлива – той ме заряза заради друга… Но така или иначе бях скъсала връзката с онзи дом, с онази жена, която ме пребиваше за щяло и нещяло, с миналото. Сложих край на шамарите.
Когато ми беше най-трудно, татко ми помогна от отвъдното. Срещнах случайно негов много добър приятел – чичо Румен. Високият красив мъж, когото помнех, вече се движеше с два бастуна. Сърцето ме заболя, като го видях, а като чух, че е сам – жена му починала, дъщерите му заминали в чужбина, поисках да ми позволи да му помагам.
Преместих се при него, грижа се за домакинството, придружавам го, когато има нужда. Вечер заедно слушаме музика, гледаме телевизия и хубави филми. И си говорим – до късно и за всичко. Той все повтаря, че е време да си намеря мъж, какво чакам, какъв принц търся. Отговорът ми е един – да ме обича и да не ме бие. Всичко мога да понеса, но повече обиди и бой – не!
Leave a reply