– Асене, честити награди – „Златен век“ от Министерството на културата и „Най-добър актьор“ за ролята във филма „Съдилището“ от кинофестивала в Париж. Забелязах, че се „гипсирахте“, когато застанахте до зам.-министъра Боил Банов. Защо?
– Той ми е супер добър приятел от много години. Започна да говори едни хубави неща за мен, които не обичам да ми ги казват, затова може би сте останали с такова впечатление.
– Къде си ги държите вкъщи – може би имате стена, на която ги редите?
– Да, да… глупости! Никога не са ми били цел наградите. Приятно е, когато по някакъв начин оценят работата ти. Само по този начин ги възприемам, по никакъв друг.
– Коя ви е най-скъпа?
– Скъпи са ми медалите от състезанията по карате. За мен изкуството не е спорт и някак си не мога да разбера как можеш да оцениш, че един актьор е по-добър от другия, или един филм е по-добър от другия. Това не е 100 метра гладко бягане, за да кажеш кой е по-добър. Един човек се харесва на едни, друг – на други, много е субективна работата. Просто е някакъв късмет, че точно в тоя момент журито е харесало единия или другия. Много ме зарадва, че сега са гласували млади студенти.
– В България като че ли „Съдилището“ нямаше чак този успех, който жънете в чужбина и по фестивали. Защо?
– Според мен основният проблем на българското кино освен липсата на пари е липсата на реклама. Може би те са свързани нещата, защото като нямаш бюджет за филма, последното нещо, за което мислиш, е рекламата. Доказателство е, че двата филма, които направиха много силна рекламна кампания – „Мисия Лондон“ и Love.net, станаха хитове. Трябва да се научим най-сетне да рекламираме произведенията на изкуството…
– Освен да ги правим добре, защото досега критиките бяха, че няма хубав български филм в последните години…
– Не е така. Въобще не съм съгласен, защото ето виж – „Урок“, който за съжаление още не съм гледал, на Пепи Вълчанов и жена му, обраха награди по цял свят. Но понеже филмът е правен без пари, с техни собствени средства, те нямат пари за реклама, затова не се чува за този филм и никой не ходи в кината да го гледа. Хората ще изпуснат един много хубав български филм за съжаление.
– Само преди няколко дни награда получи и вашият учител – проф. Стефан Данаилов – „Аскеер“ за цялостно творчество. Какво научихте от него?
– Най-важното – той ме научи на отношение към тая професия и на занаят. Даде ми основите и насоките, защото тая професия като всяка една друга, е занаят – да знаеш да я владееш. Изключително благодарен съм му.
– Помните ли първата си среща?
– Помня я много добре. Той ме изгони от сцената. Това беше на първи кръг на изпитите в НАТФИЗ. Пита ме: какво ще кажеш, аз му отвърнах: комедиен монолог. След като каза „Давай“, го попитах може ли да се съсредоточа, защото си го бях измислил да започвам с плач.
Обаче от притеснение от това, че съм на изпит, много трудно се съсредоточавах. Около 10 минути ми бяха нужни, за да тръгнат сълзите. Това го изнерви много и в мига, в който тръгнах да казвам първата дума, Ламбо каза „Достатъчно, довиждане“ и ме изгони. Така и не можах да кажа материала си. После ме гони от сцената, защото си правех каквото си искам. Той дава някакви задачи, аз правя нещо съвършено друго. Когато ме прие, накрая на първата година ми каза: „Абе, идиот, аз на приемните изпити за малко да те скъсам, как може да си такова перде“.
– После, като снимахте заедно, сбъдната мечта ли беше?
– Изключително удоволствие. Много е приятно да снимаш с учителя си и да се мериш с него, да седиш достойно срещу него и да се опитваш да бъдеш равен. Слава Богу, имах късмета да играя с гениални актьори – първата ми роля в театъра беше с Наум Шопов, с Асен Миланов съм играл, с Асен Кисимов, с Ицко Финци съм снимал филм, с Тодор Колев съм заснел 50 серии на „Морска сол“. От всеки колега съм откраднал по
Асен Блатечки
нещо от занаята – подход към роля, отношение в работата…
– Как се събрахте със Стефан Командарев и как стана филмът „Съдилището“?
– Почти никога не отказвам на студенти, освен ако нещо наистина не ми харесва и не виждам смисъл да го играя. Заснех един късометражен филм на Поли Генчева. Тя спечели 20 награди от фестивали за него. Играх беден човек, самотен баща на малко момченце. На коледната вечер става ясно, че няма никакво значение имаш или нямаш пари, важното е да има любов и хармония. Стефан там всъщност е видял нещо от човека, който си е представял за неговия филм, и ме покани на кастинг. Дотогава не се познавахме. Като излязох от кастинга, Сашо Косев, който го правеше, ми се обади и каза „Абе, да знаеш, Стефан се обажда на хората и казва: вече си имам главен герой“. Много рядко на мен ми се случва в киното да имам възможност да изиграя толкова плътен образ – добре написан, истински и далечен от мен. Стефан е един от малкото смели режисьори, които си позволяват да даде задача на актьора, много далеч от амплоато му, в което всички други го бутат, защото знаят, че ще стане лесно. Те не си дават сметка, че когато дадеш на един актьор нещо съвсем различно и интересно, той ще си извади и червата само и само да го направи като хората. Мисля, че го изненадах, като направих повече от това, което той е очаквал на няколко места. Сбъднах още една моя мечта – да се откъсна от всичко останало и да си снимам само ролята. Тогава си разчистих програмата да не играя друго, докато правим филма.
– Какво любопитно се случи на снимките?
– На връх Илия живее дива мечка. Нямаше я, но ме водиха да видя точно къде живее и ми показаха един надупчен бойлер с царевица, който тя търкаля, за да яде. Миришеше на мечка навсякъде в гората. Имаше доста екстремни снимки на тая скала. Сцените във водата ги снимахме на минус 7 градуса две нощи поред. Катерене нагоре с дете на ръце, а там само кози могат да се качат.
– Тази роля ли е своеобразният ви връх в кино-кариерата до момента?
– Абсолютно, без да се замислям.
– Успя ли да ви промени по някакъв начин?
– Постоянно откривам нови неща в себе си. Възприел съм такова отношение в професията си, че не имитирам други хора, а винаги търся нещо в себе си. Най- важното от героя го търся в себе си, за да го извадя на преден план и да се променя аз самият – на мен това ми е интересно и затова се занимавам с тая работа, а не да крада средства на някакви други хора.
– По сценарий имате син. Това после ви се случи и в живота. Смятате ли, че това е предопределено?
– Не говоря за тия неща, но не смятам, че е предопределено. Важно е да кажа, че “Съдилището“ тепърва тръгва по фестивали. В момента се гледа в 60 кина в Германия. До преди 2-3 седмици го даваха все още и у нас, при положение че филмът излезе през ноември.
– Какво стана с вашия режисьорски дебют в киното – „Люси“?
– Спрели сме поради финансови причини. Свършиха парите. В момента се боря да си взема правата на филма, за да мога да му осигуря ново финансиране. Бяха други продуценти, но трябва да се сменят, за да се довърши. Това не е лошо, защото заснехме първата част на филма, където действието е преди 15 години. Така че дори актьорите да се променят – да надебелеят, да оплешивеят, ще е добре за филма. Лошото е, че се изнервям, че не е по кината вече, защото със Стефан спечелихме субсидии на една и съща сесия.
– Какво ви предстои на театралната сцена?
– Две нови неща като актьор и едно като режисьор. Ще ги направя през лятото за следващия сезон. Едни от най-добрите ми представления смятам да покажа в Независим театър през новия сезон, ако се разберем и всичко е наред – „За мишките и хората“, „Смях в залата“, „За Господ забранено“ и „Секс, наркотици и рокендрол“, който не знам докога ще го играя.
– До пенсия!
– Да, като Ивайло Христов, който ми е режисьор.
– Планове за лятото?
– Вчера отказах да ходя на кастинг за филм, който ще се снима през юли, защото смятам този път да отида за 1-2 седмици на море тогава. Иначе можеше да изкарам някой лев при американците. Искам първо да довърша моя филм есента и тогава да се снимам в други.
Източник: в. „Телеграф“
Leave a reply