Повод да ви пиша ми даде поредната неразумна, според мен, постъпка на дъщеря ми Ралица – в началото на август, уморена и афектирана, си подала молба за напускане от фирмата, в която работи… от януари.
Спестявам нейните уверения, че в тези офиси никой не си вършел работата, както трябва, защото никой не знаел за какво всъщност е нает. Няма да повтарям идеите й как нещата могат да се променят. Искам да споделя с вас своето объркване и ще се радвам, ако някой ми помогне да разбера аз ли греша, или дъщеря ми.
Ралица започна работа още преди да се дипломира – харесаха я във фирма, където беше стажувала, предложиха добри условия и заплащане и тя прие. Само след половин година вече беше сигурна, че това не е нейното място, и напусна. Два месеца прекара в депресивно търсене на нова работа, а като я намери, се задържа горе-долу колкото на предишното място. Отново нещо не съвпадаше с нейните представи и амбиции. Почти веднага започна другаде… и напусна само след 4 месеца. Така през тези няколко години дъщеря ми
работеше различни неща, свързани със специалността й все пак, сменяше колеги и шефове по-често, отколкото гаджетата си. Имам чувството, че още като влезе в един офис, вече му търси кусурите и гледа къде е вратата, за да си тръгне. Според мен това е грешно, прибързано, незряло поведение, дори за много от забележките и недоволствата да е имала основание.
Като я упрекна, тя настръхва срещу мен: „Ти си страхлива. Ти не уважаваш сама себе си, щом позволяваш всякакви некадърници да ти се качват на главата. Учиш ги, после идват да те командват. Най-опитна си и си с най-ниска заплата. Като тебе ли да бъда? Я не ми се давай за пример…“ Тук Ралица може би е права – за 29 години трудов стаж аз съм сменила две работи места, и то защото първата фирма фалира и трябваше да търся друга. Наистина ме мачкат и шефове, и младоци. Вярно е, че никога не поисках по-висока заплата или каквато и да е екстра – каквото ми даваха, добре дошло. Не крия, че не съм удовлетворена. Но и не вярвам, че удовлетворението идва, когато прескачаш от цвят на цвят. Наистина съм объркана.
Ще се радвам, ако някой ми помогне да разбера коя от нас е права – аз ли, или дъщеря ми?
Дойчинова
Leave a reply