С Коста се запознахяле след една пролетна буря преди 6 г. Вятърът беше отнесъл част от покрива на къщата на майка ми и тя – сама вдовица, нямаше как да се справи без чужда помощ. Заведох и няколко майстори, но всеки гледаше, клатеше съчувствено глава и казваше, че това е много сложна работа. После си тръгваше. Единствен Коста огледа щетите, изчисли какви материали трябва да се купят и ги докара с пикапа си. Каза, че ще започне ремонта на другия ден. Чак не повярвах на късмета си!
Аз работя във фризьорски салон в града, на 10 км от село, и имам квартира там, но докато траеше ремонтът, като приключех с клиентите, бързах да се прибера при мама, за да помагам на Коста. Така се сближихме.
Майка ми и тя беше във възторг от него. Редовно го канеше да остане за вечеря, а понякога той ме връщаше с колата си в града. Когато приключи с покрива, Коста стегна и всичко останало, което плачеше за мъжка ръка. Мама не можеше да се нахвали пред съседките какъв отличен майстор е той, а аз бях много впечатлена от неговата прецизност и от това, че винаги всичко почиства след себе си.
Когато ремонтът приключи и Коста ме караше за последно към града, усетих, че стомахът ми е свит на топка. Не можех да си представя, че няма да го виждам повече. Благодарих му и му признах, че съм възхитена от начина, по който работи и подрежда нещата си. Той се усмихна и ме покани да видя работилницата му – явно се гордееше с нея. Когато влязох в малката пристройка до къщата му, ахнах – приличаше по-скоро на аптека, отколкото на място, в което се правят ремонти. Дори нашият модерен фризьорски салон бледнееше в сравнение с неговото ателие.
Още същата вечер останах при Коста, който живееше сам на втория етаж на родната си къща. Оженихме се след половин година, когато вече бях бременна. Бях заслепена от съпруга си, обичах го и с душата, и с тялото, бях съгласна с всички негови предложения и харесвах начина, по който подреждаше живота си.
Когато синът ни поотрасна обаче, видях и тъмната страна на характера му. Той беше прекалено строг с малкия, който – както всички деца – разхвърляше, цапаше, и забравяше, че сме му казали да си прибира играчките. Съгласна бях мъжът ми да е взискателен към мен, но негодувах, като виждах как се опитва да дресира сина ни като куче. Опитах се да му обясня, че не бива така да го потиска, но Коста сякаш не ме чу. Възпротивих се, когато насила прати детето при майка ми на село, а то си мечтаеше да дойде с нас на море. Мен пък мъжът ми наказа, като мълча през цялата почивка.
Сега ни предстои да избираме в кое училище да запишем сина ни – в това, в което е учил Коста, или в по-близкото до работата ми, където ще ми е по-лесно да водя и да прибирам малкия. Отсега съм сигурна, че ще стигнем до разногласия. Колко ли още скандала ни предстоят? Вече разбирам, че любовта на Коста към реда не е положително качество, а проява на тираничен и тежък характер…
Ренета
Пишете ни на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply