Имам две деца от два брака. Сега имам семейството, за което винаги съм мечтала, и съм щастлива. Но детството и младостта ми бяха ужасни. Нашите се разведоха, когато бях в детската градина. Баща ми трудно преживя това – пропи се, затъна в заеми и комар. И досега е жив, но изобщо не се интересува от мен. Най-много ме боли, че дори не е виждал внуците си, а живеем в един град.
Майка ми по-бързо си подреди живота – ожени се за любовника си. Той не ме харесваше, аз не го приемах, но тя настояваше да му викам “татко“. Едва ми се обърна езикът, но нямаше как, нали живеехме заедно. Той все говореше колко много прави за мен, а майка ми не спираше да му приглася. Нещата горе-долу вървяха, преди да се роди сестра ми. Обичам я, тя не е виновна за нищо, но с времето усетих как майка ми ни дели. За мен все нямаше време, аз бях лошата и виновната. Не я интересуваше кога какво искам да й споделя. Със сестра ми се държеше съвсем различно и това направо ме убиваше. В един момент от всичко ми писна и 
пропуших, започнах да бягам от училище, развалих си успеха. Майка ми ме обиждаше и докладваше всичко на мъжа си. Той пък ме биеше, че я ядосвам, че й отговарям, че не я слушам…
Дойде и първият път, когато ми посегна – мислех, че наистина ще ме изнасили. Развиках се с цяло гърло да не ме докосва и той ме остави. Не бях обаче на себе си. Бързо се облякох и отидох у една приятелка. Тя ме посъветва веднага да кажа на майка си. Отидохме двете при нея – беше на работа, а тя, като чу, се разкрещя, че лъжа, че искам да я разведа, че нарочно ходя разголена пред мъжа й, за да го предизвиквам… Мен ме обличаха като ханъма, а сестра ми се развяваше по гащи, но тя беше тяхната, а аз си останах чуждата.
Един ден, след като отново се скарахме, майка ми ме изпъди. Висях навън до тъмно с надеждата, че все пак ще ме потърси, но на никого не му пукаше къде съм и какво се случва с мен. Пак отидох при приятелката си и останах у тях два дни. Нейната майка каза, че това не може да продължава и че трябва да се обадим в полицията. Тя ни изпревари – намериха ме полицаи, на които майка ми беше обявила, че съм избягала от вкъщи. Как така се бяга дори без чифт дрехи? Нямаше защо да споря, нито какво да направя – прибрах се у дома. Майка ми стана още по-студена. Не ми оставаше друго, освен да се затварям в стаята си, да плача и да се моля този кошмар да свърши.
Мъжът на майка ми работеше наблизо и всеки ден си идваше на обяд. Когато беше наоколо, винаги бях нащрек, дори и да не бях сама с него. Очите му все шареха по тялото ми. Един ден, след като се нахраниха, с майка ми тръгнаха за работа. Като ги изпратих, извадих ключа от вратата, че все ми се караха да не го оставям, и влязох в банята. Той, мръсникът, се върна и нахълта при мен. Разкрещях се, а той вика повече от мен: „Млъкни! Какво си се развикала…“ Не можех да му се оставя – на дъщеря си никога нямаше да посегне, ама аз нали съм чужда, все едно съм обща… Вечерта се оплаках на майка си, но тя пак нищо не направи – само сви уста, вдигна рамене и излезе.
Дойде и абитуриентският ми бал. Колкото и да ми се искаше да бъда като другите, бях като монахиня – да не дразня перверзника, да се съобразявам с майка си, защото „заради мен са теглили кредит“. Няколко години по-късно, когато сестра ми завърши, за нея имаше всичко. Колкото и да не исках, между нас започна мълчалива война. Стисках зъби и… спях с нож под дюшека. След като завърших, трябваше веднага да си намеря работа – не може да си вея задника, а те да плащат разноски, заеми и капризи. Започнах като сервитьорка – добре беше, не ме мързи, не кръшкам, не стоя вкъщи на тръни, а и изкарвах хубави пари. Да, но майка ми заяви, че трябва да оставям половината вкъщи, защото там се къпя, пера, храня… Макар че давах пари, скандалите не спряха – колко вода хабя в банята, къде хойкам след работа, защо не помагам в домакинството. Главата ми бучеше от тези разправии. Едва посягах да си взема филия хляб и парче месо… И трябваше да питам може ли.
Годините вървяха, влюбвах се, разлюбваха ме – и с момчетата не ми вървеше. А и кой би ме харесал такава потисната, изнервена, без самочувствие. Замислях се обаче, че ми е време да се омъжа. Когато се запознах с първия си мъж – Тодор, повярвах, че най-сетне и на мен ми се е усмихнало щастието. И той, и родителите му бяха свестни. Свекърва ми настояваше за сватба – на големия син била направила, за малкия не можело да е различно. Тя не си делеше децата. Майка ми нямаше къде да ходи, изтегли малък заем, че да се отсрами пред хората. Уж го взе заради мен, но си дообзаведе апартамента. На мен ми купи само белите обувки, а след сватбата си поиска парите обратно – нали трябва да се връщат.
В дома на мъжа си продължих за всичко да питам: „Може ли?“ Хората ме гледаха и се чудеха това пък какво е. Накрая им разказах това-онова, опознаха „семейството ми“ и всичко им стана ясно. След това като че ли повече ме обичаха и уважаваха. Най-голямата радост на всички беше дъщерята, която родих. Но, както се казва, много хубаво не е на хубаво. Така се завъртя пустият ми късмет, че мъжът ми се разболя тежко, останах млада вдовица и трябваше да отгледам детето сама. Но не съвсем – бяхме в дома на баща й, с неговите родители, които ни помагаха и подкрепяха.
След години срещнах Страхил, опознах го и го обикнах. Беше свестен мъж, от малък останал сирак, преживял какво ли не. Ценеше всяка добрина и всяко внимание. Свекърва ми много пъти беше казвала, че животът е за живите, че тя и свекърът до време ще са с мен, че трябва да намеря мъж за себе си и баща за детето си. Харесаха Страхил, допадна им, че е грижовен, отговорен и уважителен. Не бях и помисляла, но те отвориха дома си за него – приеха го като мой съпруг, а сина, когото родих, като свой внук.
При своите родители не намерих любов, топлина и разбиране. Всичко това ми дадоха хора, на които бях чужда. И сега, ако много ми се прииска да кажа „Мамо, обичам те“, буца засяда в гърлото ми. Няма майка, няма обич. Тогава прегръщам свекърва си и се моля Бог да й дава здраве още дълги години. При тях, при чуждите, намерих дом и обич.
Соня
Leave a reply