Никога няма да го забравя и до гроб ще съм му благодарна.

Пише ви една 68-годишна жена. Признавам си, доскоро смятах, че мла­дото поколение за нищо не става. Често съм казвала, че са безотговорни, не им се работи и са доста раз­пуснати. При това не става дума само за чуждите деца, а и за внуците ми, които са вече на 20 и 23 години, а още разчитат на родители­те си. В главите им са само дискотеки, маркови дреш­ки, мотори и коли. И, раз­бира се, ако може някой друг да им ги осигури. На техните години аз вече имах семейство и се гри­жех за дете. Както и да е.

Неотдавна обаче пред очите ми се разигра пого­ворката – всяко правило си има изключения. Така е и при младите – вече знам, че и те са различни. Бях отишла в пощата, за да си получа пенсията. Изчаках на опашката, взех си пари­те и излязох замислена в коя посока да тръгна -първо да платя сметките или да напазарувам. Обик­новено бързам да направя и едното, и другото, защо­то парите свършват до ве­черта. С това, което оста­не, купувам само хляб и мляко.

В този момент зад мен изскочи непознат здраве­няк, грабна ми чантата и хукна да бяга. Разкрещях се, че ме ограбват, но нищо повече не можех да напра­вя. След миг видях едно ви­соко момче да тича след крадеца. Настигна го, за­почнаха да се бият и оня го фрасна по лицето. Беше доста по-як. После избяга, но младежът все пак успя да изтръгне моята чанта от ръцете му. Когато ми я до­несе, аз треперех цялата, само плачех и не бях на себе си. Гадното беше, че доста хора зяпаха отстра­ни, но никой друг не се при­тече на помощ, нито пък дойде при мен. Не си ли даваха сметка, че утре и на тях може да се случи също­то?

Моят спасител ме заве­де до една пейка, накара ме да седна и отиде до съседния павилион, за да ми донесе шише минерал­на вода. Аз го държах за ръка, а той ме успокояваше и ми говореше мило, сякаш бях неговата баба. Поисках да му дам 10 лева, а той категорично отказа. Помолих го да го заведа в една сладкарни­ца наблизо, за да го по­черпя, и това не пожела. Разбрах само, че се каз­ва Димитър, бил студент в нашия град. И досега се ядосвам, че не го попитах за фамилията му и откъде е. Каза ми, че е наясно колко трудно се живее с една пенсия, затова го направил. Имал баба и дядо и на тях им било труд­но да свързват двата края. Пък и според него никой нямал право да посяга на чуждото. Поклон пред ро­дителите му, че така доб­ре са го възпитали!

Преди да се разделим, забелязах синина под око­то на Митко. Не стига, че ме спаси, ами и пострада от юмрука на крадеца. Надя­вам се да чете www.po-krasivi.net, за да знае, че съм му много благодарна и докато съм жива, няма да го забравя.

Радка Михайлова, Пловдив

Баба ми се влюби в грешен свещеник