Споменът за изнасилването не ми дава мира, затова писмото ми към вас е зов за помощ.

Преди пет години ме изнасилиха. Случи се една вечер, когато се прибирах от работа. Десетина метра преди входа ми някой ме сграбчи и ме повлече към тъмната градинка точно срещу нас. Не можех да викам, защото гадът беше запушил устата ми. Опитах се да се отскубна от ръцете му, но той ме беше приклещил здраво. Аз тежа около 50 кг, а той беше явно около 100, така че нямах никакъв шанс. Преди да махне дланта си от устата ми, непознатият изсъска, че само ако гъкна, ще разпори лицето ми и за доказателство размаха пред очите ми нож. После ме повали на земята и… Не искам да си спомням това, което поел едва. Казват, че най-лесният начин да се спасиш от кошмара, е да го забравиш, ала аз не мога да забравя гадостите, които направи с мен оня изрод. А най-лошото е, че миризмата му така се пропи в мен, че я усещам до ден днешен.

Когато най-после ме остави и изчезна в тъмното, не можах да стана веднага. Лежах там, плачех безмълвно и исках да умра. Тогава за пръв път благодарих на Господ че живея сама. Прибрах се някак и веднага влязох в банята. Изтърках кожата си до кръв, за да махна от себе си всяка прашинка от онази гадина.

Не казах на никого за преживяното – от срам ли, от страх ли, и аз не знам защо. Помолих обаче личната лекарка за седмица болнични и останах вкъщи. През всичките седем дни се опитвах сама да се излекувам от ужаса – гледах комедии, четях вицове, но нищо не помагаше – не можех да спра да плача. В неделята преди да ида на работа, бях така подпухнала, че не можах да се позная в огледалото. Колегите отдадоха вида ми на тежкия грип – такава ми беше „диагнозата“.

От онзи ден животът ми се превърна в кошмар и -не мога да допусна мъж до себе си. Хубава жена съм и не ми липсваха обожатели. Опитах да изляза с един-двама, но стигнеше ли се до целувки, се стягах, изтръпвах и започвах да рева. За друго-и дума не можеше да става. Не си представях, че някой ще ме докосне, камо ли да правим секс. Зад гърба ми започнаха да говорят, че съм стара мома, на която хем й се иска, хем не й стиска. Един по един ухажорите ми се отдръпнаха, на никого не му се занимаваше с психарка.

Отскоро обаче имам нов колега – и той като мен е на 32 и харесваме едни и същи неща. По начина, по който ме гледа, разбирам, че не съм му безразлична. Не спира да ми носи кафе и да ме изпраща до нас дори след като чух как го предупреждават зад гърба ми, че съм малко ку-ку и е по-добре да не си губи времето с мен. Усещам, че между нас може да се получи нещо повече от приятелство. Желая го – за пръв път от пет години ми се иска някой да ме прегърне и не само това. Но се боя, че ако той го направи, отново ще проваля всичко. Затова ми се ще да му разкажа какво преживях и да го помоля да не бързаме със секса. Надявам се да ме разбере, а ако не – не ми се мисли как ще продължа напред.

Изплашената