Когато започнахме да строим новата си къща, дъщерите ни бяха малки.

Завършихме я и я обзаве­дохме точно преди абиту­риентския бал на Зорни­ца. Освещаването на дома ни съвпадна с из­пращането на по-голяма­та ни дъщеря, за което пристигнаха роднини и от София дори. Място има­ше за всички, нали издиг­нахме цели 3 етажа! Мъжът ми се претрепа от работа, но всичко беше направено с мерак и дос­та пари.

След 2 години пак от там тръгна към бала си и по-малката – Андрея. Що радост беше, що надеж­ди, че и двете ни хубави­ци ще се задомят с добри момчета и всяка ще напълни етажа си с дечи­ца. Бабини деветини било, фръцна се тогава малката и последва кака си в София.

Вярно, и двете завър­шиха висше, омъжиха се в големия град и родиха -по едно дете. Имаме си и внук, и внучка, само дето ги виждаме от дъжд на вятър. Обикновено на връщане от морето дъще­рите ни остават за по сед­мица при нас, аз точа ба­ници и пека тутманици за малките, дядо им ги разхожда с лодката по язовира и после си замина­ват, като ни оставят в мъка и отчаяние до след­ващото лято. Най-много да си дойдат още веднъж за Коледа. С мъжа ми че­сто се питаме – и за кого се трепахме цял живот? Нали за тях – да са край нас, да караме заедно празниците и да си пома­гаме в делниците!

Зетъовете ни са трудо­любиви и свестни момче­та, но Зорница и Андрея ги командват както си щат. Последната им из­мишльотина е да ни нака­рат да продадем голяма­та къща и да се върнем в старата едноетажна пост­ройка, която е в същия двор и от години я изпол­зваме за склад. Я ги виж ти! Как ли пък не! Парите им трябвали, за да зами­нат в чужбина и да започ­нат самостоятелен биз­нес. Засега само на мен са казали какви планове кроят, дори съпрузите им не знаят. Забраних им да споменават пред баща си за това свое намерение. Мъжът ми и без друго има високо кръвно. Няма да им простя, ако с щуроти­ите си го вкарат в гроба. Вече си казвам: Да зами­нават където щат, само да не ни вгорчават живота, че малко ни е останало.

Стоянка

Ще оставя родната си дъщеря без наследство