С Ася се запознахме на едно служебно пътуване. Бяхме приятна компания от 4 колежки и понеже прекарвахме много време заедно, нямаше как тя да не забележи колко често Боби разговаря с майка си. Не криеше учудването си, а накрая дори си позволи да каже, че това не е нор­мално – та Боби е на 36 г., какво толкова има за спо­деляне, че не може да из­чака края на командиров­ката.

По този повод разви своята теория за вредата от близостта между май­ка и дъщеря. Боби опита да й се противопостави с думите, че тя няма по-доб­ра приятелка от майка си. Това предизвика бурния смях на Ася и язвителни­те й реплики. Добре, че никой от групата не реши да спори по този въпрос.

Така се случи обаче, че с нея се виждахме и след това. За каквото и да го­ворехме, тя все пускаше някоя заядлива реплика по адрес на майка си. Веднъж не издържах и я попитах толкова лоша ли е тази жена, защото от приказките на Ася се създаваше точно такова впечатление. Тя ококори срещу мен зелените си очи и възкликна: „Не, раз­бира се! Никой не е лош • нито тя, нито аз. Просто не се понасяме и трудно жи­веем заедно. Всъщност това е най-лошото – че не се изнесох от вкъщи, ко­гато навърших 18.“ После ми каза, че играта на доб­ра дъщеря отдавна й е ом­ръзнала. Уморила се е да търси допирни точки с же­ната, която я е родила и отгледала, но никога не я одобрявала. Според Ася, откакто се помни, майка й прави забележки и я по­учава, а тя мълчи и по­стъпва така, както си е ре­шила. Когато била малка, отнасяла доста наказания и дори по някой шамар. Стискала зъби и чакала момента, в който ще си върне за всичко. Учудих се на глас как са оцелели двете в тийнейджърските й години, а тя само вдиг­на рамене: „Не питай!“

После като че ли й ста­на криво, че говори така, и взе да обяснява колко им било трудно да се справят сами – баща й по­чинал, преди тя да тръгне на училище. След смъртта му майка й имала фикс идея – Ася да бъде най-възпитаната, най-образо­ваната, най-кротката, най-скромната… Всичко, кое­то Ася просто не може да бъде, защото е буйна, от­крита, казва, каквото мис­ли, не признава авторите­ти, не й пука за хорските приказки. С две думи -бунтарка, която не свеж­да глава нито пред майка си, нито пред когото и да било. За нея честността е над всичко, затова не премълчава и не спестява нищо на никого. Най-мал­ко на майка си, която според нея е съсипала живо­та си, съобразявайки се с всичко и с всеки, само не и със себе си. Заради чуж­дите така и не приела „странностите“ на своята дъщеря. За тях, разбира се, виновен бил генът на баща й. Може би точно за­това, колкото и смътно да го помни, Ася не позволя­ва и прашинка да засен­чи паметта му.

Тя така и не уцели удоб­ния момент да се изнесе от семейния апартамент. Не дочака одобрение – нито за начина, по който се облича, нито за профе­сията си, още по-малко за мъжете в живота си. Най-сериозното поражение от тази тиха война между майка и дъщеря е, че Ася почти се е отказала да си роди дете: „Какво ще пра­вя, ако и с нас се повтори същото?“ Тя вярва, че нищо не я задължава да се разбира с майка си. А това, че може да бъдат най-добри приятелки, е най-големият абсурд.

Най-много боли предателството от близките