Редовна читателка съм на вашия сайт www.po-krasivi.net и много харесвам рубриката ви за взаимоотношенията. Забелязвам, че повечето от историите, които публикувате, са написани от млади хора. Сърцето, душата и мечтите обаче никога не остаряват. Почти на 69 г. съм и щом аз чета сайта, със сигурност го правят и други на моите години.

Всеки път, когато дойде 1 – юни, се връщам назад в миналото си, може би защото в този ден всеки по някакъв начин търси детето в себе си. Ще се нарека Момичето от планината. Родена съм в малко балканско село, близо до Тетевен, и съм пораснала в красива къща, сред ливади, пасища и овощни градини. Високо в планината дядо имаше кошара и голямо стадо овце. Когато отивах при него, на огнището винаги имаше котле с прясно мляко, а наоколо ухаеше на сено и мащерка. В IX клас отидох да уча в Тетевен и всяка неделя се прибирах пеша до село.

В един майски ден ме пови каниха за шаферка на сватбата на братовчед ми в съседното село. Бях закъсняла и когато пристигнах, пред къщата се виеше голямо хоро под звуците на духовата музика. Водеше го строен младеж с чуплива кестенява коса. Запознахме се и през целия ден двамата бяхме „водещи“ на сватбата, смяхме се, играхме… Аз – млада и невинна, той -красив и изтупан. Без да усетя, влюбих се до уши в него.

Не ми трябваше много да ме убеждава, за да му пристана още същата вечер. Така се озовах в неговата къща в съседното село. Още тогава родителите му не ме харесаха, била съм още ученичка. Въпреки това след две седмици направихме сватба – на 1-ви юни. Бях най-щастливата булка на света – малка и красива в бяла булчинска рокля. Само за две седмици обаче. Една сутрин моят любим дойде и каза: „Дотук бяхме, моето момиче. Ще те заведа при вашите да пораснеш и тогава ще дойда да те взема…“ За наказание цялото лято прекарах при дядо в планината. Работех от сутрин до вечер и чаках любимото момче с кестенява чуплива коса да дойде да ме види. Уви, той беше забравил своята ученичка, която направи жена, облече в бяла рокля и почерни живота й. По-късно разбрах, че му намерили друга жена.

Бях отчаяна и единственото, което можех да направя, е да избягам.. Откраднах доста пари от нашите и отидох в Русе. Денем работех, а вечер ходех на училище. След време се омъжих, но душата ми все още копнееше за другия, за очите, за устните, които бях целувала, макар и по детски…

Минаха години, съпругът ми почина, децата пораснаха и създадоха свои семейства. Аз останах сама със своите спомени. Живея сама близо до Русе в къща с дворче, но самотата е страшна. Все още се надявам съдбата да ме срещне с мъж със стройна фигура и побелели чупливи коси. Знам, че с него мога да изживея онова, което не изживях преди години.