Живея в едно староза­горско село, по професия съм ветеринарен техник. Бил съм строител, възпита­тел в ученическо общежи­тие, пазач в банка, но не и ветеринар. На стари годи­ни, когато жена ми ме на­пусна, а дъщеря ми се оже­ни далече, реших да се за­селя в това село, където имах наследствена къщич­ка, и да се опитам да си припомня ветеринарството.

Един ме повика, че кра­вата му била болна, друг поиска да му скопя котара­ка, трети помоли да му по­гледна пилетата, че мрат… Не се оплаквам, успявам да връзвам двата края.

Историята, която искам да ви разкажа, се случи миналата година. През пролетта в Балкана се раз­вихри страхотна буря и по­текоха порои. Много пла­нински села пострадаха – я от вятъра, я от придош­лите реки. При нас обаче нямаше такива бедствия. Десетина дни след случи­лото се изведнъж се стопли и аз се запретнах да пера eдно вълнено халище на двора. Като се намокри, то стана тежко и аз, пъшкай­ки, едва го преобръщах в голямото каменно корито. Изведнъж пред очите ми се появиха два здрави женс­ки крака, които почнаха да маршируват върху халище­то, а един добродушен жен­ски глас ми каза: „Ей така се перат халища, другояче не става!“ Водата от чешма­та шуртеше, бях се навел и не чувах, а дворната врата винаги ми е отворена – же­ната беше влязла, без да усетя.

Така се запознах с Дешка – миловидна, открита и весела жена. Отначало я помислих за минаваща туристка – с раница на гърба и куче по петите. Заприказ­вахме се и някак от само себе си я поканих да обяд­ваме, после да вечеряме.. Тя изобщо не възрази. Ос­тана за ден, за два, затри… И се засели при мен. Чуру­лика непрекъснато и най-важното – работлива и скопосна е. Къщата ми напра­во светна, друго си е жена да шета. Разказа ми малко за себе си – напуснала мъжа си, защото я биел и кръшкал по чужди. Двете й деца учели в чужбина, той ги издържал. Не искала да се връща при майка си, за­щото щели да я одумват и да вгорчат живота на ста­рата жена

Признавам си – след като мина месец, си по­мислих, че Господ ми е пратил това женче от доб­рина, така хубаво си пас­нахме. Отново се почув­ствах мъж, зачервих гребе­на, както се казва. Долу-горе по това време обаче се случи нещо странно. Един ден дойде кметът на селото, позавъртя се в двора ми и на тръгване, вече на вратата, сякаш малко притеснено под­хвърли: „Абе, каква е тази жена, познаваш ли я, как така се засели при тебе? Внимавай, ей, да не ти се случи случка!“ След два дена дойде секретарката му, уж ми носела някакво писмо, и вече съвсем в прав текст ми съобщи, че Дешка е съпруга на голя­ма мутра, която вилнеела в този край. И че той я из­дирвал – не за да си я при­бере, а за да й счупи гла­вата! Ядосах се, но на Дешка нищо не казах. В село всичко бързо се на­учава, след десетина дни не остана човек, който да не ми намекне нещо, кога­то ме види на магазина или по улиците. Забелязах, че и поръчките намаляха.

Една нощ някой ми под­пали пилчарника, горките пилета изгоряха до едно. Друга нощ ми откраднаха всичко, каквото можеше да се открадне в двора – даже варелите за вода, батерия­та на чешмата, металните прътове за асмите. Нямаше как, казах на Дешка и тя се притесни. Искаше да си тръгне, едва я спрях.

Много хора ме съветват: „Абе, изгони я; какво толко­ва, не сте женени…“ Само тази мисъл не допускам у себе си, защото е страшно. Това означава, че човещи­ната вече я няма. Искам тази жена и тя ме иска, как­во могат да ми направят?

Христов

Появи ли се лъжа между двама души, любовта безвъзвратно си отива