Наскоро за няколко дни бях на гости в малко планинско градче…

Моите домакини ме водеха сут­рин да пием кафе в сладкарница­та на един семеен хотел, от­където се разкриваше прекрас­на гледка към планината. В тази сладкарница се запознах с двама души, които бяха пренебрегнали мнението на близки и приятели и обръщайки гръб на всичко, по­стигнато досега, живееха заед­но. Марина беше на 51, а Галин на 46, а ето я и тяхната исто­рия.

Марина била омъжена за до­ста предприемчив мъж, който успял да създаде свой собствен печеливш бизнес и осигурявал на семейството си доста добър стандарт на живот. Дори насто­явал жена му да напусне рабо­та и да се отдаде само на деца­та и дома им, но Марина кате­горично отказала. Не искала, потънала в домакинските и май­чинските задължения, да се из­губи като личност. Приятелките й се чудели защо продължава упорито да се трепе за жълти стотинки“, след като съпругът й може да й осигури всичко, но тя само се усмихвала и им казва­ла, че тези стотинки са й по-цен­ни от всички дебитни и кредит­ни карти, с които разполага да задоволява капризите на деца и съпруг. Годините минавали, синът и дъщерята пораснали, завършили образованието си и всеки поел по пътя си. Мъжът й, улисан в работата си, съвсем забравил, че освен от пари, жена му се нуждае и от негово­то внимание – от една усмивка вечер, от цвете без повод, от топла прегръдка. Мислел си, че щом й осигурява всичко, тя е щастлива. Но не било съвсем така. Често, когато оставала сама вечер при поредното пъту­ване на мъжа си, Марина си мислела с тъга за времето, в ко­ето със Спас нямали толкова пари, но се обичали и много държали един на друг.

Тогава срещнала Галин. Той живеел сам, никога преди не се бил женил, защото просто не можел да си представи, че ще се съобразява с някого, ще дели с него леглото и банята си, и въоб­ще, че трябва да мисли за някой друг, освен за себе си. Когато видял Марина обаче, все едно го поразила светкавица. Веднага изпитал необходимост да се по­грижи за нея, да й покаже всич­ко, което харесва, да я има до себе си, дори да сподели с нея леглото си. Това, че е омъжена и по-голяма от него, изобщо не го впечатлило, защото си дал сметка, че тя е тази, която иска да има завинаги. Тази и никоя друга. Марина също усетила светкавицата, която минала през Галин, и осъзнала, че жи­вотът й не само че не върви към финала си, както песимистично мислела преди, а едва сега за­почва.

Двамата се хванали за ръце и скочили в пропастта на неизве­стното бъдеще, но този скок не ги повел към дъното, а ги изстре­лял нагоре. Защото разбрали, че дори шансът да срещнеш срод­ната си душа да е едно на хиля­да, те уловили този свой шанс.

Никой от близките и приятели­те на Марина не пожелал да я разбере и да я изслуша защо напуска Спас, след като нямат абсолютно никакви проблеми. Децата й обърнали гръб, съпругът й отказал да й даде раз­вод, майка й я нарекла полудя­ла егоистка. Тя обаче не се впе­чатлила от това. В един момент просто си казала: Животът е мой и никой не може да ме съди! Когато трябваше, бях плътно до децата и съпруга си и те бяха щастливи. Никой не ме попита от какво се лиших тогава и какво ми струваше тяхното щастие и спокойствие. Нима и аз нямам право да живея живота, който искам? Няма да страдам и секун­да заради това, че отказват да ме разберат!

Марина и Галин ми споделиха, че са заедно вече три години и с всеки следващ ден се преоткри­ват със силата на осъзнатата любов.