Дори не пресмятам от кол­ко време се познаваме – струва ми се, че с него съм била цял един живот.

Може би защото преди да срещна Иван, никой не беше карал сърцето ми да бие така лудо само от един поглед, от едно докосване, от едно кимване, което замества прозаично­то „Хайде!“. Нито той криеше, че е женен, нито аз се пра­вех на девственица. Толко­ва беше ясно какъв огън ни изгаря, че само щом с кола­та му напуснахме града, спряхме и се нахвърлихме един на друг като полудели. Беше жестоко преживяване – див секс в стар Фиат в сре­дата на нищото. Когато пос­ле поуспокоихме дишането си, чухме, че наоколо пеят птички, и с премрежените си очи видяхме, че над нас е само звездното небе…

Иван ме закара до вкъщи, целуна ме и побърза да тръгне, защото иначе щеше да се наложи да повторим автомобилната фиеста, а за зла участ моят квартал беше от осветените. На следващия ден не се видях­ме, на по-следващия също. Мислех с наслада за вечер­та с него, но не се залъгвах, че Иван е мъжът на живота ми. Знаех, че с него ми е супер и ще е така, докато не усложним секса с любов. И както си мислех, че това на мен не може да ми се слу­чи, хлътнах по него, както никога преди. Той също – не беше нужно да ми обясня­ва, че не съм поредната, с която изневерява на жена си, а съм една друга, за ко­ято мисли и която целува, докато заспива до законна­та си.

Ужасих се, когато раз­брах, че с този мъж сме създадени един за друг. Бук­вално ме втресе и два дни не можах да стана от легло­то. Болеше ме сърцето. И всяка клетка ме болеше, за­щото знаех, че тази любов е обречена – той нямаше да се разведе, а аз не исках да се крия. Не знам кога започ­на да ми личи, че не ми сти­гат часовете, откраднатите дни, частите от нощите, кои­то прекарвахме заедно. Ста­нах нервна, заядлива, сарка­стична. Усетих се, че го рев­нувам от всяка минута, е ко­ято не сме заедно, започнах да избухвам и почти запри­личвах на собствена свадлива съпруга. Тогава му казах, че е най-добре да се разде­лим. Иван ме попита дали съм сигурна, а аз, не знам от­къде, събрах инат и кимнах „Да“.

Това беше първата ни раз­дяла и тя продължи точно една седмица. След нея из­бягахме за два дни от света и не спряхме да се любим. Не говоря за секс, а за онова усещане, че се разпадаш в другия и само той може да те събере отново. Втория път из­държахме един без друг едно цяло лято. За мене беше ад, за него – безвремие. Събрах­ме се през октомври – той не ме остави на мира, докато не се съгласих да се видим. Каз­ваше, че есента е знак да не отлагаме нищичко, защото всеки миг, в който не сме за­едно, е пропиляна любов. Три години не си и помислихме да се разделяме. Накрая той буквално направи всичко, за да ме откъсне от себе си, за­щото знаеше, че искам мъж, деца, семейство, каквото той формално имаше. За да е сигурен, че този път ще си тръгне окончателно, замина в чужбина.

От болка, гняв, обида и любов се омъжих за друг. Половин година след сват­бата родих прекрасни мо­мичета – близначки. Те ме погълнаха, а баща им ме спечели с всеотдайната си обич и търпение. Когато ста­наха на 7, на път за учили­ще, го видях – беше си същи­ят, само изглеждаше някак уморен… Оттогава място не мога да си намеря. Знам, че няма връщане. Но знам също и че никой не ме е оби­чал така, не ме е желал така, не ме е карал да се смея и да плача така. Само той знаеше как да ме носи на ръце и как да ме прави щастлива. Единственият не­гов дефект е, че беше и все още е женен. А моят най-го­лям кошмар е непрекъсна­то да съжалявам за всеки миг, когато съм бягала от него. Краят така и така дой­де, поне тогава да бях пила любовта до дъно.

Павлина