Това е жива рана за мен!
Няма с кого да споделя болката си. Според приятелките ми сама си създавам проблем. Мъжът ми уж ме разбира, но смята, че децата ни са вече големи, имат своя собствен живот и дори нещо да не ми харесва, не бива да им се меся. А за мен това е жива рана.
Дъщеря ни Ана-Мария навърши 33 г., а синът ни Теодор е на 26 г. С баща им се стремихме да бъдем добри родители. Никога не сме ги делили. Обичахме ги много и ги учехме и те да се обичат. Но стана точно обратното – направо се намразиха. Не съм вярвала, че ще преживея такова чудо – брат и сестра да се ненавиждат, да не си помагат, а да се състезават кой ще е по-богат и ще има повече. Просто не мога да си позная децата. По цели нощи не спя и мисля къде сбъркахме, дали вината е наша, или на зетя и снахата?
Ана-Мария от малка си е бамбашка – винаги е искала най-доброто, най-интересното, най-скъпото. Ако не може да има нещо най, по-добре нищо да няма. Това важеше за всичко – от дрехите и гривните до приятелите и мъжете. Не че е моя дъщеря, но наистина е жена, която не остава незабелязана. И в училище, и в университета имаше много ухажори. След първата любов с един съученик хлътна по свой преподавател. Не криеше, че е семеен, казваше, че не я интересува дали ще се развежда и не й пука какво се говори зад гърба й. После неочаквано се омъжи за Стойчо – млад, с добър бизнес. Взе я на работа в своята фирма, качествата й допълваха неговите и нещата им вървяха супер. Той я носеше на ръце, задоволяваше всичките й капризи, почти навсякъде пътуваха заедно, бяха щастливи. А след като му роди син, тя и детето станаха всичко за него. Пълнеха ми душата. Коя майка не би се радвала?
Не знам кога и как дъщеря ми и зет ми се промениха. Сега от тях най-често чувам, че са ужасно заети, че живеем във вълчи времена, в които няма място за чувства. Ако нямаш пари, никой не те брои за жив. За мен и мъжа ми това не се отнасяше, но в общия кюп попадна Теодор. Той е по-различен – емоционален, непрактичен, преживя всички илюзии на 20-годишните. Започна да учи едно, отказа се, продължи с друго, влачи два изпита, не завърши. Хвана се на 2-3 места на работа, но или той напускаше, или му прекратяваха договорите. В цялата бъркотия приятелката му Рени забременя и по Коледа отново ще ставам баба… Така описано, всичко изглежда наред, но не е.
Попитах Ана-Мария в тяхната фирма няма ли работа за брат й. Тя се засмя: „За пенкилер като него все нещо ще се намери, ще говоря с Стойчо…“ Какво е говорила, не знам, но не взеха Теодор. Рени завърши немска филология, знае още два езика, направих си устата на нея да предложат работа, поне майчинството си да получава. Никаква реакция. На малките им е трудно, но не мрънкат. Синът ми сега е в един автосервиз, а снахата започна във фирмата, в която работи майка й, горе-долу се справят. В същото време дъщеря ми и мъжът й не крият възможностите си – преместиха се в по- голямо жилище, смениха си колата, внукът ми е отрупан с всичко, а жената, която го гледа, му говори само на английски.
Като майка ме боли, че едните имат, другите – не. Но още повече страдам, че не се обичат така, както преди. Ако трябва да съм откровена – те направо се мразят. Може би и внуците ми ще направят врагове…Не искам да го доживея. Това е моята рана, която ще кърви, докато дишам.
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Имам въпрос към биологичната ми майка
Leave a reply