Смисълът на живота ми е в храната – не мога да се спра!

Вече приличам на лоена топка!

Един от най-ранните ми детски спомени е такъв: всички в къща­та спят, чувам дори хъркането на баща си в съседната стая. Ставам в тъмното, отивам до печката, вдигам от там пипнешком тенджерата и излизам в „салона“, където е кухненският бю­фет. Също така пипнешком и безшумно си вадя лъжица от чек­меджето, сядам на колене на черджето пред бюфета, отварям тенджерата и ям направо от нея, ям, ям…

Навярно съм била на 5-6 години. Бях болна, с температура и повръщане. Лекарят нареди да ми дават само бульончета и млечни попарки, но вкъщи бяха готвили бял боб, любимият ми и досега. И аз не издържах на изкушението. Излапах посреднощ почти цяла­та манджа. И ми стана още по-лошо! Не можах да заспя до сут­ринта.

Някои се раждат злоади и цял живот ядат едва ли не по прину­да, по задължение. Уви, аз съм се родила с апетит. Имам нюх за ху­бавата храна, за нейните прият­ни аромати и вид, за новите, за екзотичните, за неопитваните ни­кога досега рецепти. Аз съм чо­век, който би опитал дори пърже­ни гъсеници или хлебарки. Чудя се как може другите да не прите­жават това естествено любопит­ство към храната. Мога да разго­варям с часове с някого, който също като мен цени хубавото яде­не, да си обменяме впечатления, спомени, догадки и предположе­ния.

В прогимназията все още бях нормална на килограми, в гимна­зията станах пухкава, в универ­ситета усилено започнах да търся как да отслабна – играех йога, плувах, записах се на тенис, ре­довно ходех с приятелки в плани­ната. Нищо не помагаше. Някак­во животинче в стомаха ми нами­раше хиляди начини да се възпол­зва от минутата ми разсеяност или слабост, за да ме изтика пред хладилника. Някои ядат, когато страдат, други – когато се радват. Аз ям и в двата случая. Нещо по­вече – моето вътрешно Aз мисли за храна по всяко време и дори в съня ми. Виждам препечената кожичка на пилето, сготвено с бира и картофи, чувствам уханието на агнешкото с лук, усещам вкуса на току-що извадената от фурната баница, на езика ми сладни вече от баклавата, приготвена по ста­ра албанска рецепта. Някои хора мислят за секс именно по този на­чин – като непрекъснато имат ви­дения. Други точно така изживя­ват пристрастеността си към ал­кохола, към цигарите, към хазар­та.

Знам, че читателите ще се ус­михнат снизходително – абе, това са глупости, спираш да ядеш и толкова! Да, навярно е възмож­но и това – ако ме упоят и ме държат в безсъзнание, онова сладокусно животинче в стомаха ми може и да умре. Или поне да потъне в летаргия. Но засега то е живо и аз приличам на лоена топ­ка. Мразя се, ненавиждам тяло­то си, боли ме от погледите на околните – присмехулни, подигра­вателни, цинични. Искам да се преродя в един друг свят, където моята страст ще бъде уважавана, харесвана, препоръчвана. Възможно ли е?