Майка ми почина, когато бях едва 8-годишна.

Тя нямаше родители, а родителите на татко живееха в далечно село, така че ние с него останахме съвсем сами. Бях още малка, за да готвя и да чистя, затова баща ми непрекъснато ми се караше и ме навикваше, сякаш аз бях виновна, задето се случи така с мама. Дали беше истина или така ми се струваше, но усещах, че не съм негова плът и кръв, че не ми е роден баща.

Той работеше в строителството и всичките му приятели бяха бачкатори като него. Колегите му често се събираха у дома да играят карти и да пият бира. До късно през нощта от другата стая чувах смеховете, псувните и тракането на чаши и бутилки по масата. На сутринта не можеше да се диша от цигарения дим, а навсякъде в хола се търкаляха празни бутилки, пепелници и фасове. Молех се татко да си доведе най-накрая някоя жена, та да се сложи край на бардака, в които живеехме след смъртта на мама. Понякога вечер чувах от стаята му женски гласове, но така и не виждах посетителките му.

Веднъж в месеца при нас идваше баба от село да изпере и да почисти. Носеше ни пресни яйца, мляко, сланинка и месце. Тогава бях много щастлива, но само седмица след като си тръгнеше, щастието ми свършваше. Веднъж я чух да увещава баща ми да ме даде в пансион, където да се грижат по-добре за мен, ала той не се съгласи. Нали щеше да изгуби парите, които получаваше от детските надбавки и сирашката ми пенсия.

Така пораснах – в трудности и лишена от майчина ласка. Като станах на 15, вече можех да се грижа не само за себе си, но и за къщата. Развивах се и като жена. Дойде ми цикълът и гърдите ми доста наедряха. Това мое преобразяване обаче ми донесе само нещастие. Веднъж като се напи, татко ми посегна. Започна да ме опипва, но след като се развиках, ме остави. На сутринта се разплака и ми се извини. Каза, че много съм приличала на мама и пияната му глава го подвела. След седмица обаче историята се повтори и този път той успя да ме насили. От срам и болка мълчах и не смеех да гькна.

Не можах да завърша гимназията, защото забременях и едва на 16 родих момченце. Набързо скалъпихме историята за мой приятел, който като разбрал за бременността ми, изчезнал, без да поеме отговорността си за бебето. Кръстих сина си Дамян, а когато той навърши годинка, баща ми падна от едно скеле и почина на място. Не страдах заради нелепата му смърт, а въздъхнах с облекчение, защото така се отървах от насилника си.

След няколко години се омъжих за добър човек, който прие Дамян като свой, и сега съм спокойна.

Много обичам детето си, но погледна ли го, срамът не ми дава мира. Не съм казала истината на съпруга си, няма и да го направя. Единствено баба знае какво всъщност се случи и непрекъснато кълне мъртвия си син. Аз също не мога да му простя и никога няма да стъпя на гроба му.

Дъщерята