Няма да напиша в коя страна се озовах, след като лековерно и нелепо напуснах бащиния си дом. Не държавите са лоши, а хората…

Подведох се по акъла на свой познат – кой не се подлъгва, че ще стане милионер в чужбина!? Тук заплата от 300-400 лева ми се струваше мизерна, затова реших да забогатея някъде другаде. И през ум обаче не ми беше минало къде ще попадна. Само като си помисля, че 4 години живях в една ферма за овце и друг добитък, захвърлена сякаш на края на света. Далече от всякаква цивилизация, забутана вдън гората – там, където освен животните не се срещаше друго живо същество. Всъщност имаше нещо по-лошо от животните – един отвратителен човек, който ги наглеждаше и тероризираше мен. Така и не разбрах какво правя там, за кого ще работя, кой е шефът и колко ще ми плаща. По нашенски казано, станах чобанка.

Този, който ме командваше, спеше в единствената стая. За мен имаше място в кошарите при добитъка, затова лягах направо върху сламата. Беше повече от ад, затова няколко пъти опитах да избягам. Сама се връщах обаче, защото гората беше тъмна, страшна и непроходима – нямаше да стигна далече… Там ме закара през нощта с кола – нищо не виждах, нищо не разбирах. Уговорката беше, че спираме само да пренощуваме, а на другия ден ще продължим към големия град, в който щях да работя като барманка… Господи, как съм могла да се вържа на такава ужасна лъжа!

На сутринта от моите водачи нямаше и следа. Наоколо бяха само гори – нищичко друго!

Този, при когото ме захвърлиха, беше най-гнусният мъж, когото някога бях виждала – на около 50, слаб, черен, с два-три разкапани зъба и вечно мръсна сплъстена коса. Абе, просто ужас! Човек трябва да си плюе в пазвата да не среща такова чудовище. По цял ден чистех на животните, а вечер, капнала, едва се държах на краката си, но трябваше да меся хляб от брашното в чувала. Само това беше храната – хляб, малко сирене и чиста водица. После се строполявах върху сламата, завивах се с някаква гадна мръсна черга и умирах от умора.

Още на третата вечер онзи, отвратителният, ме изнасили и така я караше през цялото време. Всеки път когато ме чукаше, грухтеше върху мен и издаваше животински звуци, но той си беше точно такъв – животно като тези в стадото, дори по-лошо. Не изговаряше повече от 2-3 човешки думи, които аз така и така хич не разбирах. За мой ужас забременях и родих момче – сама, направо там, върху мръсните завивки. Бебето имаше тънко телце и голяма глава. От стрес и ужас може би нямах и капка кърма, затова го захраних с млякото на една овца. Като не намерих друг начин да му дам да яде – за биберони и пелени дори не се сещах, от една своя дреха накъсах парчета да го повивам, а едни по-малки парчета топях в млякото и му ги изцеждах в устата… Сигурно не ви се вярва това, което разказвам. Ама то и не беше за вярване! Все едно бях попаднала в друг век и в друго измерение. Детето не оцеля и месец – както нещастно и нежелано беше дошло на този свят, така и си отиде ненахранено, неизкъпано, без име. Все едно беше животинче. След това забременявах още няколко пъти, но губех децата… слава Богу.

През определено време във фермата идваше камион, който товареше добитъка, но всеки път, преди въпросния ден, онзи изрод ме връзваше в единствената стая и запушваше с парцали устата ми, за да не викам. Какво съм преживяла, само аз си знам. Вече си мислех, че тук ще си умра и никой няма да разбере на какви ужасии и унижения съм била подложена, къде съм била захвърлена, как съм била измъчвана. Но не случайно хората казват, че надеждата умира последна.

Осъзнах, че онзи камион е единственото ми спасение. Започнах да следя кога и през какви интервали от време идва. Преди поредното посещение събрах целия си кураж, издебнах своя насилник и когато се гласеше да ме върже отново, взех едно желязо и го цапардосах по главата с всичките си останали ми сили. После го вързах така, както той връзваше мен. След няколко часа дойде камионът и като ме видя, шофьорът зяпна от изненада – изобщо не беше подозирал за моето съществуване…

Нататък нещата се подредиха. Моят спасител ме закара в едно полицейско управление, което направо се вдигна по тревога, като ме видяха на какво съм заприличала. Първо ме пъхнаха в една баня – истинска, с топла вода -нещо, което не ми се беше случвало по време на целия престой в гората. После намериха преводач и докато им разказвах патилата и изпитанията си, хората ме гледаха като поредното чудо на света. Изписах дузина страници с преживяното от мен…

После разбрах, че човекът, притежавал онази ферма, е знаел какви чудовищни неща се случват там, но си е затварял очите. Преди време там работило друго момиче, но не издържало и след като умряло, така и го захвърлили някъде в гората… Ако се бях предала, и аз щях да си отида от този свят така – нечута, невидяна, незнайна.

Когато се прибрах в България след онзи ад, бях най-щастливият човек на света. Истинско чудо беше завръщането ми.

Щастливката