Няма да напиша в коя страна се озовах, след като лековерно и нелепо напуснах бащиния си дом. Не държавите са лоши, а хората…

Подведох се по акъла на свой познат – кой не се подлъгва, че ще стане милио­нер в чужбина!? Тук запла­та от 300-400 лева ми се струваше мизерна, затова реших да забогатея някъде другаде. И през ум обаче не ми беше минало къде ще попадна. Само като си по­мисля, че 4 години живях в една ферма за овце и друг добитък, захвърлена сякаш на края на света. Далече от всякаква цивилизация, за­бутана вдън гората – там, където освен животните не се срещаше друго живо същество. Всъщност има­ше нещо по-лошо от живот­ните – един отвратителен човек, който ги наглежда­ше и тероризираше мен. Така и не разбрах какво правя там, за кого ще ра­ботя, кой е шефът и колко ще ми плаща. По нашенс­ки казано, станах чобанка.

Този, който ме командва­ше, спеше в единствената стая. За мен имаше място в кошарите при добитъка, затова лягах направо върху сламата. Беше повече от ад, затова няколко пъти опитах да избягам. Сама се връщах обаче, защото го­рата беше тъмна, страшна и непроходима – нямаше да стигна далече… Там ме за­кара през нощта с кола – нищо не виждах, нищо не разбирах. Уговорката беше, че спираме само да пренощуваме, а на другия ден ще продължим към го­лемия град, в който щях да работя като барманка… Господи, как съм могла да се вържа на такава ужас­на лъжа!

На сутринта от моите во­дачи нямаше и следа. На­около бяха само гори – ни­щичко друго!

Този, при когото ме зах­върлиха, беше най-гнусният мъж, когото някога бях виж­дала – на около 50, слаб, че­рен, с два-три разкапани зъба и вечно мръсна сплъстена коса. Абе, про­сто ужас! Човек трябва да си плюе в пазвата да не среща такова чудовище. По цял ден чистех на животни­те, а вечер, капнала, едва се държах на краката си, но трябваше да меся хляб от брашното в чувала. Само това беше храната – хляб, малко сирене и чиста води­ца. После се строполявах върху сламата, завивах се с някаква гадна мръсна черга и умирах от умора.

Още на третата вечер онзи, отвратителният, ме изнасили и така я караше през цялото време. Всеки път когато ме чукаше, грух­теше върху мен и издава­ше животински звуци, но той си беше точно такъв – животно като тези в стадо­то, дори по-лошо. Не изго­варяше повече от 2-3 чо­вешки думи, които аз така и така хич не разбирах. За мой ужас забременях и ро­дих момче – сама, направо там, върху мръсните завив­ки. Бебето имаше тънко телце и голяма глава. От стрес и ужас може би ня­мах и капка кърма, затова го захраних с млякото на една овца. Като не наме­рих друг начин да му дам да яде – за биберони и пе­лени дори не се сещах, от една своя дреха накъсах парчета да го повивам, а едни по-малки парчета то­пях в млякото и му ги из­цеждах в устата… Сигурно не ви се вярва това, което разказвам. Ама то и не беше за вярване! Все едно бях попаднала в друг век и в друго измерение. Детето не оцеля и месец – както не­щастно и нежелано беше дошло на този свят, така и си отиде ненахранено, неизкъпано, без име. Все едно беше животинче. След това забременявах още няколко пъти, но губех децата… слава Богу.

През определено време във фермата идваше ками­он, който товареше добитъ­ка, но всеки път, преди въпросния ден, онзи изрод ме връзваше в единствена­та стая и запушваше с пар­цали устата ми, за да не ви­кам. Какво съм преживяла, само аз си знам. Вече си мислех, че тук ще си умра и никой няма да разбере на какви ужасии и унижения съм била подложена, къде съм била захвърлена, как съм била измъчвана. Но не случайно хората казват, че надеждата умира последна.

Осъзнах, че онзи камион е единственото ми спасе­ние. Започнах да следя кога и през какви интерва­ли от време идва. Преди поредното посещение събрах целия си кураж, из­дебнах своя насилник и ко­гато се гласеше да ме върже отново, взех едно желязо и го цапардосах по главата с всичките си оста­нали ми сили. После го вързах така, както той връзваше мен. След някол­ко часа дойде камионът и като ме видя, шофьорът зяпна от изненада – изоб­що не беше подозирал за моето съществуване…

Нататък нещата се под­редиха. Моят спасител ме закара в едно полицейско управление, което направо се вдигна по тревога, като ме видяха на какво съм заприличала. Първо ме пъхнаха в една баня – ис­тинска, с топла вода -нещо, което не ми се беше случвало по време на це­лия престой в гората. Пос­ле намериха преводач и докато им разказвах пати­лата и изпитанията си, хо­рата ме гледаха като по­редното чудо на света. Из­писах дузина страници с преживяното от мен…

После разбрах, че чо­векът, притежавал онази ферма, е знаел какви чудо­вищни неща се случват там, но си е затварял очите. Преди време там работило друго момиче, но не из­държало и след като умря­ло, така и го захвърлили някъде в гората… Ако се бях предала, и аз щях да си оти­да от този свят така – нечута, невидяна, незнайна.

Когато се прибрах в България след онзи ад, бях най-щастливият човек на света. Истинско чудо беше завръщането ми.

Щастливката