Познавах този човек от няколко месеца и се срещахме от дъжд на вятър. Най-често привечер, край лавката, където се отбиваше на път към вкъщи.
Пиехме по мастика, а после бистрехме политиката. Беше електроженист по професия и имаше зад гърба си двайсетина обекта. Казваше, че електроженистите са като прелетните птици – долитат за сезон, а на следващия вече ги няма.
И до днес не мога да си обясня защо точно мен покани за свидетел на тази неприятна случка. Хвана ме под ръка и ме поведе към дома си, все едно се бяхме уговорили предварително. Същата вечер заминавах в командировка и имах достатъчно време да пийнем по чашка.
Позвъни няколко пъти, преди да му отвори млада, русоляважена, толкова объркана и уплашена, че се поколебах дали изобщо да прекрача прага. Докато ме представяше, я чух да подмята: Мислех, че си заминал на село.
Отвърна й, че не е успял. После я подкани да извади шишето с ракия и да сложи на масата три чаши.
– Нали знаеш, че не пия – каза му тя.
– Казах три! За мен, за госта и за господина от верандата. Нека влезе, ако си е обул вече гащите. Покани го, нали трябва да си знае ортаците.
Разтреперан и жалък, мъжът от верандата още от вратата взе да заеква, че просто е минавал случайно.
Моят познат го прикани да седне и вдигна наздравица. Напразно се мъчех да преглътна, струваше ми се, че бутилката всеки миг ще се стовари върху главата на пришълеца. Вероятно той очакваше същото, защото непрекъснато мереше с очи разстоянието между масата и верандата.
Винаги съм се чудил на жените, които ни мамят. Питал съм се какво точно ги отвежда в леглата на хора, чието достойнство и външност са далеч под нашите. И никога не съм намирал отговор. И сега гледах този класически любовен триъгълник и ми идеше да изкрещя в очите на тази глупачка: И ти ли си зле омъжена? И твоят ли е женкар и комарджия, и на теб ли ти е била нужна малко топлинка? И ако е така, този тук пигмей ли ще ти я даде?
Но благоразумието надделя, не беше нужно да изострям и без това напрегнатата атмосфера. Опитах да се извиня, ала пред вратата той ме спря и каза, че и той няма повече работа тук. Събра си багажа в някакъв сак и тръгна. Излъчваше не спокойствие, а безразличие, каквото ни обхваща в най-тежки- те и безнадеждни моменти в живота. Той беше силен и честен мъж, но сега се чудеше накъде да поеме. Не се опитах да го утешавам , защото знаех, че само времето лекува тези неща. Не му предложих и да се напием. Нямаше такова питие,-което би удавило мъката му. Настаних го в квартирата си и заминах.
Няколко дни по-късно той падна от 26-метровата водоохладителна кула, на която работеше, по невнимание. Така поне разказваха очевидците. На мен също ми се иска да вярвам, че е така, тъй като за една любов е малко човек да умира. За нея трябва да се живее. Все едно какво ще получиш в отговор на това. Разказваха също, че настанили детенцето му в дом „Майка и дете“, а жена му заминала за града да си урежда пенсия. Траурната рокля много й отивала.
Генади Георгиев
Сексът – най-приятното болкоуспокояващо
Leave a reply