Най-накрая осъществих мечтата си
Преди месец се омъжих за първи път на 53 години. Чудо голямо – ще кажете, но за мен наистина е чудо и то голямо. Това бе моя мечта 35 години и с хитрост, уловки и принуда я осъществих.
Моите връстнички се омъжиха и разведоха, някои по няколко пъти, и ми се чудеха: „Защо искаш да сключваш брак? За какво ти е?“ Как да им кажа, че това е мечтата ми от дете – да имам богат мъж, да му родя деца и да си живея живота. С тази идея, още като невръстна девойка, се хвърлих в обятията на един, втори, трети чичко или гимназист. Стари, млади – не подбирах. Всеки тръгваше с мен, завеждаше ме на дискотека или ресторант, вкарваше ме в леглото, но станеше ли дума за по-дълга връзка, приключвахме отношенията. Питах се къде греша, но годините се търкулваха, а резултатът бе един – бях самотна.
Реших да хитрувам!
Като тийнейджърка минавах за отракана и разкрепостена. Докато съученичките ми учеха, аз флиртувах. Лошото бе, че задържах мъжете за три-четири месеца. Някой тръгваше с мен, после ме зарязваше, завързвах флирт с приятеля му, после с негов познат… И така. Скромните момичета се задомиха, имаха дом, деца, семейство, а аз кукувах сама.
Важното е, че осъществих мечтата си
Ядосвах се и реших да сменя тактиката. Набелязах си едно симпатично момче от заможно семейство и взех да му пиша през ден в казармата. Купих няколко червила, за да са по-ефектни целувките по пликовете. Като се уволни, излязохме на заведение, заведох го у дома и след две седмици го сюрпризирах: „Бременна съм!“ Този номер върви при мъжете. Той се обърка, попита какво ще правим, а аз отсякох: „Никакъв аборт, ще сключим брак“. Той се съгласи, но майка му се намеси: „Какви са тези глупости? Кога излезе от казармата и легна с тази? Кога забременя и кога разбра?“ Взе да му пълни главата. Грешката бе моя, трябваше да изчакам поне месец. Така пропуснах златния си шанс.
Опитах още няколко пъти с този номер, но и мъжете не са вчерашни. Единият ми каза: „Нека се роди малкото. Ще го издържам, но няма да се женя…“ Тогава лъсна истината. Не можех да забременея. Мъчех се, но не ставаше. Докато бях млада правех аборт след аборт, а сега, когато бе толкова важно да родя, не ставаше.
Изолирах се от другите.
Бях бясна на съдбата и на всички. Не можех да гледам жените с деца, прегърнати от мъже, имащи семейство. Мразех ги всички. Защо те можеха, а аз не? Не съм недъгава, имах опит – през леглото ми са минали десетки мъже. Не бе честно никой да не ме иска за съпруга. Мечтата ми да имам мъж се превърна във фиксидея. Вече не гледах възраст и професия, бях готова на компромиси, но не се получаваше. Моите връстнички вече имаха по няколко брака, а аз – не можех да се събирам с тях по семейно, да бъбрим по женски, докато децата играят, а мъжете пият ракия. Не можех да се похваля какво ми е купил съпругът ми или да се оплача от него. Мразех всички за щастието им. Започнах да дебна мъжете като котарак мишка. Хванах на мушката онзи глупак от казармата. Майка му вече не бе жива.
Важното е да умееш да чакаш. Тъкмо се беше развел и страдаше по жена си и децата си. Причаквах го с колата и минавах покрай него.
Веднъж ме напсува: “Сляпа ли си? Не виждаш ли къде караш?“ Много добре виждах, но трябваше той да ме забележи. Накрая стана. Забих спирачки до него и показах глава от прозореца: „Какво ви е? Къде пресичате? Щях да ви сгазя без малко!“ Той ме погледна. Не трябваше да го оставя да се измъкне. Десетки пъти бях премисляла тази сцена: „Пешо, ти ли си? Не мога да повярвам, че спасих теб!“
Мъжът пред мен мигаше глупаво и тъпичко се усмихваше.
Явно не ме позна.
Бяха минали двайсет години. Той бе станал плешив чичко с бирено коремче, но и аз не бях първа хубавица. Преди младостта ме правеше желана, а сега годините и генът подчертаваха ниската ми трътлеста фигура. И какво от това? Колко ниски и трътлести жени има, а са омъжени. Не чаках и слязох от колата. Взех да се суетя около Пешо, да го гледам в очите:
– Не ме ли позна? Аз съм Диди от Полиграфията… – подадох ръка и сграбчих неговата. – Как се радвам да те видя! Да не повярва човек, че щях да сгазя стар приятел… Ама и ти какъв си се разхубавил!
Не спирах да говоря. Бях гримирана, натъкмена, като за среща. Толкова време чаках този момент и сега не биваше да го оставя да се окопити и да се измъкне.
– Диди ли! Коя Диди? А да… – смотолеви той.
Настъпи тягостно мълчание. Какво да му кажа: „Онази Диди, която те излъга, че е бременна от теб, за да те вкара под венчилото“. Вече бях нахитряла.
– Това е съдба, точно теб да срещна! Не си се променил! – прегърнах го мило.
Той се усмихна, а аз му предложих да полеем срещата. Така започнахме да се виждаме. Той бе съкрушен от развода, а аз с удоволствие му бършех сълзите. Месец, два, три излизаме, но се страхувах, че някоя по-младичка ще го подмами. Имаше дом, селска къща, пари. Мъжете трябва да ги държиш, затова му признах: „Бременна съм, но ще направя аборт, за да не си тръгнеш…“
– Не бива. Искам детето – и той захапа.
Остана да се грижи за „бременната“ си изгора. Откъде да знае, че съм ялова. Играх театро месец-два, после, разстроена, му съобщих неприятната вест, че съм пометнала. Пометнах веднъж, втори път… и така две години. Но имах мъж до себе си и бях щастлива.
Трябваше да го имам.
Един ден му предложих да идем да живеем на село.
– Нима ще оставиш София? – попита ме той учудено.
– Разбира се, с теб ще ида на края на света – прегърнах любимия си.
Не знаеше, че това бе стратегически ход. В това забутано село няма мадами, няма да ми изневери. Заминах с него и така живяхме 6 години, докато разбрах за връзката му с млекарката. Побеснях.
– Извинявай, мило. Стана случайно! Няма да се повтори – беше готов на всичко Пешо, за да избегне скандала. – Как да ти докажа, че те обичам?
Това бе моят звезден миг. Отсякох: „Щом ме обичаш, ожени се за мен!“
Пешо мигаше на пресекулки и се засмя глупаво:
– Че кой се жени сега… За какво е тази дандания.
– Ние. Ще сключим брак тук, без шум и гости, за да ми докажеш любовта си…
Сватбата ми бе пълна пародия. Попът ни венча в селската църква пред погледите на местните пияници и зяпачи, но важното е, че имах документ и съпруг. Осъществих мечтата си късно, но така е по-добре, отколкото никога.
Д. М., Лом
Източник:Жуpнaл
Add comment