Съдбата си знае работата
Първото, което забелязах в него бяха очите му: с цвят на златна есен, усмихнати, събрали цялата слънчева светлина на деня. Благородно завидях на жената, която всяка сутрин се къпе в лъчите им. Излъчваха уют и топлина, но също така сила и закрила – кой не би искал да има такъв мъж до себе си!
И сладолед за награда!
– Е-е, бива ли да се карате за такова нещо? – усмихнато гълчеше той двамата малчугани, бутащи се и яростно спорещи кой пръв да се качи на хеликоптерчето на детската въртележка.
– Я, вижте, колко голяма е седалката! Спокойно се събирате и двамата на нея. Ако не се карате, обещавам да ви купя за награда по един сладолед.
Казах „Да“
Децата на секундата млъкнаха и доволно ухилени поделиха пилотското място на вертолета. А той се обърна към мен, все така усмихнат, и попита:
– Нали позволявате сладолед, да не съм сгрешил нещо?
Тук е мястото да кажа, че двете доскоро спорещи деца бяха моето и неговото. Всъщност: моят и неговият внук. Аз съм на 68 години, а той се оказа почти набор, скоро трябваше да празнува 70-годишен юбилей. Така се запознахме – покрай сладоледа, с който почерпи децата.
Съдбата си знае работата…
Случката със сладоледа край детската въртележка бе в края на лятото. С Георги – така се казваше мъжът с есенни очи, разговаряхме кратко: колкото да си кажем имената, да споделим една-две нерадости, свързани с възрастта, и малко повече радости, свързани с децата. Това беше. Нито той, нито аз отворихме дума за размяна на телефони, евентуална среща на кафе или друго подобно. Бяхме просто двама възрастни, излезли на разходка със своите внуци, които случайността сблъска, а после всеки пое по своя си път. Е, да но съдбата явно е имала други планове.
Аз обожавам опера и чакам с нетърпение началото на оперния сезон, за да отида поне на 2-3 спектакъла. И ето, че мигът настъпи. Наслаждавах се на прекрасното изпълнение на певците. В антракта реших да си взема нещо безалкохолно за пиене, защото бях жадна.
И както бях на опашката, някой зад гърба ми дискретно се изкашля.
– Сигурен бях, че сте вие. Познах ви по хубавата коса.
Беше Георги – от детската въртележка. И все така се усмихваше със златните си очи.
Страстта по операта ни сближи…
Този път с Георги разменихме телефони. И не само – скоро се видяхме на по кафе, за да обсъдим оперния спектакъл. Той се оказа бивш баритон. Но не му стигнал таланта за голяма кариера, а само за пеене в хор. На шега заяви, че някой път може да ми направи персонална серенада – само да си избера коя ария искам да ми изпее. Шегувахме се, разговаряхме… времето неусетно минаваше. На раздяла и двамата бяхме категорични, че пак трябва да се видим. Беше ни приятно да общуваме, а и оперното изкуство ни свързваше силно.
И за да не си помислите, че съм някоя стара въртиопашка, която само чака мъж да й намигне, ще кажа, че съм вдовица. Съпругът ми бе ръководител на строителна бригада, но загина по време на работа при нелеп инцидент. Беше само на 43 години. Не ми остана време да тъгувам и роня сълзи, защото трябваше да се стегна и да мисля за осиротялото ми семейство.
Не беше лесно – сама жена с две деца. Но се справих, не се оплаквам. Георги се оказа… стар ерген. А момченцето, което беше завел на въртележката, бе внук на неговия по-малък брат.
Но Георги му бил почти като дядо, защото двамата братя имали много здрава връзка, живеели в една кооперация, на един етаж. Така че малчуганът прелитал от апартамент в апартамент и се радвал на обичта на двама дядовци.
Възрастта не е порок
Ако искате вярвайте, но връзката с Георги неусетно стана много сериозна. Не съм си и помисляла, че на тези години мога да изпитам такива чувства и да преоткрия любовта. Това обаче беше по-различна, зряла любов. И двамата бяхме минали през различни перипетии в живота си, бяхме познали и добро, и лошо, младостта отдавна бе зад гърба ни, както и силните страсти. Сега се наслаждавахме на общуването, на дребните жестове, на миговете, когато мълчаливо един до друг се разхождахме в близкия парк. Усещах го като половинката, която най-после съм открила. Чувствах се спокойна и някак завършена.
Не съм вярвала, че е възможно да срещнеш любовта на тази възраст. Това се случваше само във филмите. Единственото ми притеснение бе как ще приемат децата тази връзка.
Тревогата се оказа напразна. И дъщеря ми, и синът ми се зарадваха безкрайно, когато плахо им предложих да ги запозная с Георги. Очаквах да ме укоряват, че съм предала татко им, но се случи точно обратното.
– Мамо, отдавна трябваше да откриеш някой мъж, който да те обича и уважава – заяви дъщеря ми, след което ме прегърна.
Звън на чаши с шампанско
Ще ви разкажа и как завърши всичко. Един ден Георги ме попита:
– Нели, посрещала ли си Нова година в операта?
Казах му, че не съм, защото обикновено гостувам на едно от децата. Пък и сама да отида точно тогава на опера не става. А той, с блясък в очите, извади два билета.
– Тази година ще е по-различно. Ще посрещаме новата година заедно, в операта. Купил съм вече билети, защото исках да те изненадам. Съгласна си, нали?
Естествено, че бях съгласна. И веднага започнах да мисля какво да облека, та да се почувствам съвсем като в приказка.
На 31 декември, двамата и още десетки като нас почитатели на оперното изкуство заедно отброявахме минутите до новата година. В полунощ вдигнахме чаши с шампанско и си пожелахме да сме живи и здрави и да имаме още много такива красиви мигове. А после… после той извади нещо от джоба си и го пусна в чашата ми с шампанско, гледайки ме с усмихнатите си очи. Беше пръстен. Ето така завърши нашата история на двама самотни възрастни и започна историята на нашето позакъсняло във времето, но щастливо и влюбено семейство.
Нели П.
Източник:Журнaл
Add comment