Самотни и отчаяни сте, защото не вярвате, че ще срещнете онази толкова бленувана сродна душа. Но любовта може да ви изненада, когато най-малко очаквате…
Любов
Спомням си едно семейно събиране, как заобиколена от щастливи и смеещи се на висок глас хора, аз едва успявах да се усмихна и всячески се опитвах да не заплача. Колкото и да обожавах племенниците си и да се радвах за това, че брат ми Михаил и сестра ми Йоана бяха успели да срещнат любящи и грижовни партньори и имаха прекрасни деца, дълбоко в мен зееше огромна празнина.
Успяла, но самотна
Бях на 36. Имах страхотна работа и се изкачвах със шеметни темпове по кариерната стълбица. Но най-много от всичко исках да си имам свое собствено, голямо и любящо семейство. Бях просто свидетел на чуждото щастие и това ме караше да се чувствам още по-самотна и неудовлетворена от живота. Само ако знаех, че едва след няколко месеца не просто ще срещна любовта на живота си, но и ще разбера, че всъщност тя винаги е била съвсем близко до мен…
За първи път срещнах Любо, когато бях вече достатъчно голяма, за да формирам спомени. Нашите майки са се запознали и сприятелили на детската площадка, бутайки ни в бебешките колички. Като ученици Любо и неговият еднояйчен близнак Павел бяха големи приятели с мен и брат ми Михаил. В свободното си време бяхме или у тях, или у нас. Аз бях единствената, която можеше да различава без грешка кой е Любо, кой – Павел.
Като тийнейджъри често излизахме да се забавляваме и да танцуваме, а аз и Любо често оставахме до ранни зори да си говорим. Помня, че много се смеехме. И едно лято отидохме заедно всички „хлапета“ на почивка и неусетно една вечер се намерих в скута на Любо. Бях на 21 и ми се струваше напълно естествено и в реда на нещата да целуна този красив тъмнокос младеж. Макар че съм сигурна, че и той мислеше същото… никой от нас не се осмели да направи първата крачка
В името на бандата
На другия ден след тази романтична вечер, брат ми ме дръпна настрани и ми каза: „Виждам, че се сближавате с Любо, но ако станете двойка, това ще развали нашата банда“. Аз проявих разбиране и уважих мнението на по-големия си брат. И се отказах да изживея тази любовна история. Постепенно и двамата с Любо започнахме да се срещаме с други хора.
Но като че някой беше проклел любовния ми живот. Все срещах хора, които имаха фобия от обвързване и години все си оставах само с надеждата, че следващият ще е Той, любовта на живота ми. Но вместо това преживях няколко провалени връзки и всяко щастливо съобщение от приятели, че са се сгодили или чакат бебе, беше като сол в раната ми.
Да обичаш първо себе си
Забелязвайки моето все по-мрачно настроение, майка ми ми предложи да поживея известно време с нея. Първо, идеята ми се стори напълно неприемлива, защото изглеждаше като легитимиране на статуса ми на стара мома. Тя обаче ме убеди с думите, че е нужно най-напред да се науча да обичам себе си, преди друг да се влюби в мен. Така че в крайна сметка се съгласих.
Като се върнах в дома на родителите си, започнах да ходя на фитнес и да се храня с домашно приготвена храна. Станах по-енергична, по-слаба и по-здрава… въобще почувствах се толкова добре, колкото не се бях чувствала от години. И се примирих с мисълта, че може никога да не се омъжа и да нямам деца, което ми донесе чувство на свобода и спокойствие.
С други думи, бях готова да продължа напред и бях направила своя избор – да бъда щастлива.
Един ден отидох да обядвам с приятелка и в ресторанта видях познато лице. Любо. Прегърнахме се, ухилени до уши. И двамата бяхме на 36 тогава – а той беше все така красив. Започнахме да си говорим непринудено, все едно никога не сме се разделяли. Няколко дни след това аз му пратих покана за приятелство във Фейсбук и го попитах уж между другото къде е приятелката му. А той ми отвърна, че са се разделили. И че единственото, което цял живот е искал, е да срещне някого, с когото да му е приятно и да има деца. Но все не се получавало…
Среща на 14 февруари
През следващите няколко седмици поддържахме връзка онлайн и най-накрая Любо ме покани на среща – точно на Св. Валентин. Бях много нервна, мислех си, че може би правим голяма грешка… Но когато го видях да ме чака в ресторанта с огромен букет бели, розови и червени рози в ръце, всичките ми притеснения се изпариха. Той си беше същият онзи Любо, с когото винаги ми е било приятно и съм общувала с лекота. Вечеряхме, после отидохме на клуб и на късна разходка – и говорихме цяла нощ. Той ми призна, че никога не е спирал да мисли за мен.
Накрая се целунахме и сякаш подпечатахме и легализирахме отношенията си. За разлика от срещите ми с други хора, сега не се притеснявах дали ще има втора среща, дали ще ми се обади и т.н. Любовта ни беше така силна, че само след няколко седмици ние вече живеехме заедно. Тогава Любо ми каза, че винаги е бил сигурен, че аз съм специалната жена за него. И това „бетонира“ отношенията ни и затвърди всичко, което изпитвах към него.
И… предложението не закъсня
Три месеца, след като заживяхме заедно, Любо ме покани на ресторант и ми направи предложение – с пръстен, рози и най-вече с много любов в погледа, с който трепетно чакаше отговора ми. Оженихме се – разбира се, на прекрасна церемония.
И вече 4 години живеем в споделено красиви отношения, за каквито даже и не сме мечтали, камо ли да сме изпитвали някога. А най-хубавото в живота ни е Сами – Самуил, нашият почти 2-годишен син. Той се роди през август, но и двамата с Любо държахме да бъде кръстен точно в деня на влюбените – 14 февруари, три години след нашата първа любовна среща.
Е, най-накрая имам това, за което мечтах с години и не вярвах, че някога ще постигна. Вярно, можеше много по-рано да се съберем с Любо, да се оженим, да имаме вече не едно, а няколко, и то поотраснали деца.
Но… едва ли би било по-хубаво от това, което се случи. Може би е имало нужда да срещнем други хора, да преживеем разочарования и раздели, за да оценим любовта, за да се научим да я познаваме и пазим. Според мен – чакането си заслужаваше.
Теодора В, 41 г., София
Add comment