Вече съм възрастна жена, децата ми са големи и самите те имат деца. Но нито аз, нито те са забравили това, което се случи преди 25 години.
Веднъж получих силен кръвоизлив. Стана ясно, че имам някаква киста на яйчника, която е прокървила. Вкараха ме в болница, сложиха Ме на системи, но положението се оказа неспасяемо – коремът ми се напълни с кръв и понякога губех съзнание. Лекарите не смееха да ме оперират, защото опасността беше голяма и можеше да има фатален изход. От време на време идвах на себе си. В един от тези моменти разбрах, че мъжът ми ме е отписал напълно. Беше съобщил, че си „отивам“ на майка ми и баща ми, на брат ми, на децата. Нещо повече – седнал на болничното ми легло, търпеливо ми обясняваше да не се притеснявам, обещаваше да ми уреди хубаво погребение и да намери подходящ човек, който да отгледа децата. И тогава осъзнах, че този мъж е най-голямата грешка в живота ми. След тези негови думи у мен остана само едно непреодолимо желание – да се спася и да му дам да разбере.
Настоях, подписах документ и на моя отговорност ме оперираха, без особена надежда за успех. Само аз вярвах, че няма да умра. И оживях.
В деня когато ме изписаха, моят мъж не беше в София. Прибрах се у дома с такси. Малко след мен се върна от училище дъщеричката ми. Никога няма да забравя как се спря стресната на вратата, впери в мен невярващи очи, а после се втурна да ме прегърне с плач, който дълго не можах да спра. След като се успокои, разбрах, че баща й е казал: „Няма да видиш повече майка си, тя няма да се върне в тази къща.“
След като ми изтекоха болничните, започнах да се готвя да ходя на работа. Но мъжът ми забрани: „Не, не те пускам. Ще си седиш вкъщи и ще си гледаш децата…“ Бях двайсет години по-млада От него, хубава, общителна, напредваща в професията си. Нямах никакво намерение, заради ревността му, да се погребвам вкъщи. Казах му: ‘Тази няма да я бъде!“ Той си стегна чантата и се изнесе, като мислеше, че ще се стресна и на колене ще го моля да се върне. А аз просто извиках родителите си при мен и смених бравата. На другия ден подадох молба за развод. Всъщност донякъде Господ ми помогна, като ми даде благовиден повод.
Това е моята история. Бившият ми съпруг отдавна не е между живите, но аз все още не мога да му простя – не заради мен си, а заради децата, които в онази крехка възраст бяха принудени да преживеят стреса на моята преждевременна смърт.
Златина
Съдбата ми отне мама, но ми даде татко
Add comment