Вече съм възрастна жена, децата ми са големи и сами­те те имат деца. Но нито аз, нито те са забравили това, което се случи преди 25 го­дини.

Веднъж получих силен кръвоизлив. Стана ясно, че имам някаква киста на яйч­ника, която е прокървила. Вкараха ме в болница, сло­жиха Ме на системи, но по­ложението се оказа неспася­емо – коремът ми се напълни с кръв и понякога губех съзнание. Лекарите не сме­еха да ме оперират, защото опасността беше голяма и можеше да има фатален из­ход. От време на време ид­вах на себе си. В един от тези моменти разбрах, че мъжът ми ме е отписал напълно. Беше съобщил, че си „оти­вам“ на майка ми и баща ми, на брат ми, на децата. Нещо повече – седнал на болнич­ното ми легло, търпеливо ми обясняваше да не се притес­нявам, обещаваше да ми уреди хубаво погребение и да намери подходящ човек, който да отгледа децата. И тогава осъзнах, че този мъж е най-голямата грешка в жи­вота ми. След тези негови думи у мен остана само едно непреодолимо желание – да се спася и да му дам да раз­бере.

Настоях, подписах доку­мент и на моя отговорност ме оперираха, без особена надежда за успех. Само аз вярвах, че няма да умра. И оживях.

В деня когато ме изписаха, моят мъж не беше в София. Прибрах се у дома с такси. Малко след мен се върна от училище дъщеричката ми. Никога няма да забравя как се спря стресната на врата­та, впери в мен невярващи очи, а после се втурна да ме прегърне с плач, който дълго не можах да спра. След като се успокои, разбрах, че баща й е казал: „Няма да видиш по­вече майка си, тя няма да се върне в тази къща.“

След като ми изтекоха бол­ничните, започнах да се гот­вя да ходя на работа. Но мъжът ми забрани: „Не, не те пускам. Ще си седиш вкъщи и ще си гледаш децата…“ Бях двайсет години по-млада От него, хубава, общителна, на­предваща в професията си. Нямах никакво намерение, заради ревността му, да се погребвам вкъщи. Казах му: ‘Тази няма да я бъде!“ Той си стегна чантата и се изнесе, като мислеше, че ще се стресна и на колене ще го моля да се върне. А аз про­сто извиках родителите си при мен и смених бравата. На другия ден подадох молба за развод. Всъщност донякъде Господ ми помогна, като ми даде благовиден повод.

Това е моята история. Бившият ми съпруг отдавна не е между живите, но аз все още не мога да му про­стя – не заради мен си, а заради децата, които в она­зи крехка възраст бяха при­нудени да преживеят стре­са на моята преждевремен­на смърт.

Златина

 Съдбата ми отне мама, но ми даде татко