Ще пазя до последния си дъх спомена за своя баща Данаил.

Той беше моряк, завършил морското училище във Варна и продължил да работи във флота. Когато съм се родил, бил на далечно плаване. Прегърнал ме за пръв път 7 месеца по-късно.

Татко се пенсионира по болест и спря да плава, но толкова много обичаше морето, че всеки ден ходеше на пристана и дълго се взираше в хоризонта. Затова купи къща близо до брега. Винаги ми казваше, че то е най-голямата му любов, че както бедуинът е свързан завинаги с пустинята, а селянинът – със земята, така и морякът не може да се раздели с морето. Дори часове преди да почине, искаше за последен път да го погледа. Тогава все още нямаше кремация, иначе сигурно щеше да пожелае да разпръснем праха му над вълните.

Аз също поех пътя на баща си. Започнах работа като кормчия на лайнерите и винаги носех негова снимка със себе си. Искаше ми се и той да продължи да обикаля пристанищата заедно с мен.

На островите Фиджи се запознах с местно момиче, влюбих се в нея и реших да я направя своя съпруга. Следваха обаче неизбежните формалности и го отложихме за следващото ми идване. То трябваше да е след около шест месеца. Случи се бурно море и корабът ни не успя да акостира на същото пристанище. Дори със служебното катерче не можех да стигна до там. Затова продължих плаването, без да знам кога отново ще видя своята Тита. Успях само да й се порадвам отдалече, гледайки я с бинокъла. Беше застанала на брега и силният вятър си играеше с красивата й дълга коса.

Когато след година и половина отново се върнах на островите, от местните хора разбрах, че Тита се удавила, но така и не научих дали е било инцидент, или нарочно е сложила край на живота си. Не мога да ви опиша болката, която изпитах. Дълго тъгувах за изгубената си любов, продължих да плавам и не помислях за нова връзка. При една отпуска обаче се запознах с наше момиче, също дъщеря на моряк. Светла ми допадна много и без дълго да протакам, се оженихме. Служителите на лайнерите имаме право веднъж годишно да взимаме със себе си на борда някой от семейството си. И аз поканих Светла да ме придружи още на следващия курс.

Така се случи, че маршрутът ни минаваше отново през островите Фиджи. Вечерта беше тиха, а луната и огромните звезди осветяваха пътя ни. С жена ми съзерцавахме морето от мостика. Не исках да слизам на брега, защото спомените ми бяха болезнени. Светла знаеше за първата ми любов и понеже има добро сърце, ме успокояваше и ме галеше по косата. Загледах се към брега и изведнъж видях две фигури, в които разпознах Тита и татко. Затворих очи, разтърках ги и отново ги отворих, но те още бяха там. Попитах Светла дали вижда това, което виждам и аз, а тя се усмихна и каза, че двата делфина, които играели почти на брега, били прекрасни.

Моето видение в онази нощ беше наистина необяснимо. Може би споменът за най-любимите ми хора ще ме преследва винаги. Дали пък двата делфина не са били душите на татко и Тита? Това само морето можеше да ми отговори, но то мълчеше.

След година се роди и първородният ни син, кръстихме го Данаил – на татко. Сигурен съм, че някой ден и той ще стане моряк като мен и дядо си. А ако, дай Боже, имаме и момиченце, Светла ми е казала, че няма нищо против да го наречем Тита.

Мартин