Милост ли беше това или Божие наказание?

Омъжих се на бърза ръка за един военен, защото забременях. Бях студентка първи курс, но напуснах, след като той поиска така. Не го обичах в този смисъл, в който младите момичета хлътват по ня­кого – нито си бяхме близки до душа, нито имахме някакво нормално общуване, което да ми харесва. Даже сексът с него ми беше противен – той про­сто ми се нахвърляше като животно, без никакви думи, ласки, подкани. А след като свършеше, ме ос­тавяше и също така без думи отиваше да си налее бира и да седне пред телевизора. Чувствах се измамена от   съдбата и изоставена от ан­гела си. Детенцето ми се роди преждевременно и беше слабичко и ревливо. Мъжът ми свикна да се връща късно, защото бебеш­кият плач го вбесяваше. Не знам къде ходеше – може би по кръчми или на гости у колеги и приятели. Не го пи­тах и не ми казваше. Отде­ли се да спи в другата стая, а аз и детето останахме в спалнята. Него като го няма­ше по цели нощи, мен сън не ме хващаше. Будувах и все едно си мислех – че пред мен няма нищо хубаво, че вече не знам какво ме очаква. Сякаш животът ми беше замръзнал в една точка и по-нататък нямаше ни свет­лина, ни врата, ни път. Ста­ваше ми страшно и започ­вах да плача. Научих се да отварям шкафа с напитките и да пийвам някакъв алко­хол – за да ми мине и да зас­пя. Дотогава не вкусвах ал­кохолно, дори домашните ликьори не опитвах. Понеже не бях свикнала, чашката на първо време ми помагаше – спираше сълзите ми, объркваше тревогите и на­деждите, потапяше ме в дълбок сън. Често пъти дори не чувах, че детето плаче.

Една сутрин се събудих много късно. Детето също спеше. Станах, кандилкайки се, отидох да си налея вода и като се върнах, отново се пъхнах под завивките, без да го погледна. Когато се събудих по обед… то беше мъртво. Докторите казаха, че след като през нощта съм го накърмила, то е повърна­ло и се е задушило. Не по­мня подробностите, но нещо такова говореха. Бях като вцепенена от случилото се, не можех да повярвам, че това става с мен. Доскоро бях момиче, което обичаше да събира кукли Барби, а сега вече бях родила и загу­била детето си.

Мъжът ми не ме обвини за нищо, но и с нищо не ми помогна да се справя с кошмара и да се върна към нормалния живот. Пак така се връщаше посред нощ, пак така почти не ме забе­лязваше и не ми говореше. Спомням си, че го напуснах пред една Нова година – не издържах на мисълта, че по празниците, когато всички се радват и се оби­чат, аз ще стоя на масата с човек, който ще зяпа те­левизията, ще си пие вино­то и ще гледа през мене. Върнах се при родителите си и започнах от там, от­където бях спряла – завър­ших университета, записах магистратура в Лондон, запознах се с Ивайло и в него се влюбих до безумие.

Сега сме щастливо семей­ство с две големи деца. От­бягвам да мисля за онзи живот, в който се събудих до мъртвото си бебе. И никога няма да разбера дали Гос­под се смили над мен с това ужасяващо изпитание, или. ме наказа.

Петя