Милост ли беше това или Божие наказание?

Омъжих се на бърза ръка за един военен, защото забременях. Бях студентка първи курс, но напуснах, след като той поиска така. Не го обичах в този смисъл, в който младите момичета хлътват по някого – нито си бяхме близки до душа, нито имахме някакво нормално общуване, което да ми харесва. Даже сексът с него ми беше противен – той просто ми се нахвърляше като животно, без никакви думи, ласки, подкани. А след като свършеше, ме оставяше и също така без думи отиваше да си налее бира и да седне пред телевизора. Чувствах се измамена от съдбата и изоставена от ангела си. Детенцето ми се роди преждевременно и беше слабичко и ревливо. Мъжът ми свикна да се връща късно, защото бебешкият плач го вбесяваше. Не знам къде ходеше – може би по кръчми или на гости у колеги и приятели. Не го питах и не ми казваше. Отдели се да спи в другата стая, а аз и детето останахме в спалнята. Него като го нямаше по цели нощи, мен сън не ме хващаше. Будувах и все едно си мислех – че пред мен няма нищо хубаво, че вече не знам какво ме очаква. Сякаш животът ми беше замръзнал в една точка и по-нататък нямаше ни светлина, ни врата, ни път. Ставаше ми страшно и започвах да плача. Научих се да отварям шкафа с напитките и да пийвам някакъв алкохол – за да ми мине и да заспя. Дотогава не вкусвах алкохолно, дори домашните ликьори не опитвах. Понеже не бях свикнала, чашката на първо време ми помагаше – спираше сълзите ми, объркваше тревогите и надеждите, потапяше ме в дълбок сън. Често пъти дори не чувах, че детето плаче.

Една сутрин се събудих много късно. Детето също спеше. Станах, кандилкайки се, отидох да си налея вода и като се върнах, отново се пъхнах под завивките, без да го погледна. Когато се събудих по обед… то беше мъртво. Докторите казаха, че след като през нощта съм го накърмила, то е повърнало и се е задушило. Не помня подробностите, но нещо такова говореха. Бях като вцепенена от случилото се, не можех да повярвам, че това става с мен. Доскоро бях момиче, което обичаше да събира кукли Барби, а сега вече бях родила и загубила детето си.

Мъжът ми не ме обвини за нищо, но и с нищо не ми помогна да се справя с кошмара и да се върна към нормалния живот. Пак така се връщаше посред нощ, пак така почти не ме забелязваше и не ми говореше. Спомням си, че го напуснах пред една Нова година – не издържах на мисълта, че по празниците, когато всички се радват и се обичат, аз ще стоя на масата с човек, който ще зяпа телевизията, ще си пие виното и ще гледа през мене. Върнах се при родителите си и започнах от там, откъдето бях спряла – завърших университета, записах магистратура в Лондон, запознах се с Ивайло и в него се влюбих до безумие.

Сега сме щастливо семейство с две големи деца. Отбягвам да мисля за онзи живот, в който се събудих до мъртвото си бебе. И никога няма да разбера дали Господ се смили над мен с това ужасяващо изпитание, или. ме наказа.

Петя