Мили дами, помислете добре преди да се разведете

Отдавна се каня да пиша за нещо, което ме вълнува. Сега от позицията на мои­те 59 години съм сигурна, че голяма част от разводите биха спестили нерви и страдания на семейства и деца, ако хората, и най-вече жените, не избързваха.

Приказката: първият пиеше, а вторият и пие, и бие, не е измислена слу­чайно. Дори и в интернет често чета за такива съдби. Но не са малко и онези жени, които, подда­вайки се на силните чув­ства в извънбрачна връзка и на обещанията на възлю­бения за общото им бъде­ще, първи подават молба­та в съда. И после се хапят! Знам го от опит, защото с мен се случи така преди го­дини.

Не съм първата, омъжила се по любов, която след 10 години брак разбира, че чо­векът до нея не е този, с ко­гото иска да бъде, докато смъртта ги раздели. Нито последната, която се влюб­ва на 32 и решава, че това е мъжът на мечтите й. За съжаление е нещо като из­питание на чувства и харак­тер, срещу което никой не е застрахован.

В Тошо – бившия ми съпруг, се влюбих на 17 г. Беше красавец, учеше в тех­никум, типичен пример на така наречените лоши мом­чета. Образованието беше последната му грижа, едва закърпваше тройките, не се поддаваше на заповеди и команди,  безотговорен беше към всичко и всички. И въпреки това имаше чар и качества на лидер. А и като побойник си го биваше. Но към мен имаше слабост и ме обичаше по свой начин – като негова собственост.

Оженихме се много мла­ди, на 20 родих дъщеря ни. Той не искаше да продължи във ВУЗ, но и не разреши аз да следвам. Така след 10 години брак се оказахме в прослойката на хора без възможности за развитие…

Той работеше в един сервиз, прибираше се уморен, маслата и смазките по ръцете му не можеха да се измият с месеци. Аз постъпих като продавачка в магазин, за друго нямах ценз. По цял ден на крака, изнервена от капризни клиенти, чаках да приключи работният ден, после тичах да прибера малката от детската градина, а щом се приберяхме, започвах да приготвям вечеря и да домакинствам. Тошо вечеряше бавно, с часове си пиеше ракията и замезваше, без да откъсва поглед от телевизора, който включваше само на спортни канали. Беше доволен от живота си, а аз се чувствах прецакана.

Така започнаха скандалите между нас. И може би щяхме да намерим компромисен изход, ако в този момент не се влюбих в собственика на съседния до нашия магазин. Стамен беше класи над мъжа ми от гледна точка на галантност и кавалерство. Тип плейбой, чийто поглед кара жените да им омекват коленете. Висшист, опитен в търговия-та, заможен, със самочувствие. А в секса беше като бог.

След седем месеца връзка и двамата решихме, че не можем да живеем един без друг, и започнахме да градим планове за бъдещето. Стамен предложи да напуснем домовете си и да се пренесем в неговото наследствено жилище, в което си правехме срещите. Щял да смени всички мебели и бяла техника с нови, дори запалено описваше как ще обзаведем детската стая за дъщеря ми. Той имаше голям син, смяташе, че ще се разберат по мъжки с него, във връзка с развода.

Вкъщи скандалите ставаха все по-жестоки, но след време си дадох сметка, че и аз нажежавах обстановката допълнително. Явно съм търсела повод за решителната крачка. Така се стигна до побоя в онази вечер. Започна се както винаги от нещо дребно, аз нарекох Тошо с епитети, които му дойдоха в повече, той скочи, фрасна ме няколко пъти, паднах на земята, а той ме срита, изпсува и излезе. Кога се е прибрал, не знам, защото рано сутринта поръчах такси, сложих в три сака своите дрехи, тези на детето, най-необходимите ни лични вещи и се пренесох в жилището на любимия си, от което имах ключ.

Стамен уж се зарадва на преместването ми, но не предприе нищо от своя страна. Посещаваше ме като любовник, после бързаше да се прибере вкъщи. Аз заведох дело и след няколко месеца получих развод. Времето течеше, започнах да се изнервям и една вечер го попитах директно какво прави той по въпроса. Отговорът му ме шашна: „Нима не ни е хубаво и така? Имаш всичко, имаш мен, спокойствие, работа, пари, детето е до теб. Не виждам какво толкова ще се промени, ако се разведа?“

Мълчах, забила поглед в пода, и дори не усетих кога се е изнизал. Три дни след това не го видях в магазина му, а когато се появи в жилището с огромен букет, бутилка червено вино и френски парфюм за мен, отново се предадох. После пак подозренията ме завладяха, пак събрах кураж, поставих въпроса за развода му и тогава истински се скарахме. Заяви ми, че никога няма да напусне семейството си. Жена му го заплашила, че ако по-даде молба, ще се самоубие, от което синът му го заплашил, че ще го унищожи физически, без да му мигне окото.

Почувствах се като отрепка. Не виждах нито смисъл, нито бъдеще в тази връзка и още тогава заявих на Стамен, че ще търся квартира за себе си и детето и при първа възможност ще се изнеса от жилището му. За своя огромна изненада го чух да казва: „Ами, както решиш, щом смяташ, че това е най-доброто решение, направи го!“ Думите му сякаш прерязаха с нож сърцето ми, защото в тях усетих облекчение, а не болка. И това ме спа¬си. Презрението ми към него не позволи да се от-пусна, а ми даде сили да се стегна и си стъпя на краката.

Само за седмица наех гарсониера под наем, намерих си друга работа, цяла пролет вечер четох за приемни изпити и от есента започнах да следвам филология задочно. Дипломирах се и се отдадох на учителската професия до пенсионирането си миналата есен. Отгледах дъщеря си, изучих я, вече е омъжена, имам и внучка. С годините често се връщам в миналото и се питам: дали ако не бях избързала с развода, щяхме и досега да сме заедно с Тошо? И дали ако той не беше се оженил година след като го напуснах, щеше да ме приеме отново? Но това са въпроси, на които никога няма да науча отговора. Макар че би ми било интересно!

Ваня П.

Има ли нещо общо между шамарите, ритниците и любовта?