Ако баба ми прочете това мое писмо, много ще ми се кара. Все ми повтаряше, че човек не бива много да се хвали, когато е добре. По-хубаво да си замълчи, да не чуе дяволът.

Но съдбата ми поднесе такова изпитание, че в нещастието си съм готова да крещя: „Имам най-страхотния мъж! Бобо, обичам те!“

С Бобо сме заедно почти 7 години, а от пет жи­веем в апартамент, който наехме. От самото нача­ло аз исках да имаме дете, но той малко се дърпаше – млади сме, рано е, нека се оправим финансово. В един мо­мент обаче аз не из­държах, казах му, че спи­рам противозачатъчните, и той знаеше, че няма да излезе на глава с мен, се нави да работим за бебе. За три години обаче опи­тите ни не доведоха до­никъде. Още в началото на юли приключихме с от­пуските и морето и като се върнахме, юрнах Бобо да тръгваме по доктори.

Моят истински кошмар започна в началото на септември, когато вместо обнадеждаващи новини и добри шансове за бебе чух, че имам сериозен проблем и се налага опе­рация, при която ще бъдат отстранени гениталиите ми. С две думи – трябваше да забравя мечтаното майчинство и да се боря за живота си. А всъщност исках да умра. Бобо оба­че не ми остави никаква възможност да се тръшкам, да се мотая, да се бавя. Едва ли не под конвой ме водеше от ка­бинет в кабинет, от лабо­ратория в манипулационна… Преди няколко дни приключих със задължителните изследвания и уточнихме датата за опе­рацията.

Снощи Бобо се прибра по-рано от работа и набързо ме организира – душ, сешоар, любима рокля, подходящ лак на ноктите. На черния ми ху­мор: „Това да не ми е за последно?“, той с учудва­що спокойствие отвърна: „Не, трябва ти за начало.“ Бобо се приготвяше ед­новременно с мен и кога­то мислех, че вече излиза­ме, той ме прегърна: „Нали знаеш, че не ме бива по приказките… Сложи този пръстен, за да знам, че ще се ожениш за мен, и да тръгваме, че резервация­та ни е за 8 часа…“

Преди години от време на време говорех за сват­ба, но той не поемаше и аз се отказах от брака, зна­ех, че го приема като из­лишна формалност. Сега Бобо настоя да се оже­ним. Сега, когато всички­те ми мечти се сринаха и надеждите отидоха по дя­волите. Сега, когато ед­новременно бях най-щастливата и най-нещастната жена на света. Мислех, че сърцето ми ще спре, зато­ва извиках: „Бобо, обичам те!“ И няма да спра да го повтарям на най-страхот­ния мъж на света.

Мануела

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Обичам двама мъже – ами сега!?