Най-хубавите неща в живота, не са неща!

Отгледана съм в лукс и изобилие. Майка ми и баща ми през целия си живот имаха едно нещо наум – да не позволят аз и малкия ми брат да раз­берем какво значи „не“. Може би затова израснах разглезена, капризна, егоистка.

Единственото време, през което живеех друго­яче и се чувствах различ­но, бяха летните вакан­ции. Тогава отивах в едно планинско село. Там, при роднините на баща ми, които денонощно се гри­жат за градините и живот­ните си, бях дете като всички други. Тичах по цял ден с хлапетата – боса и опалена от слънцето, помагах на баба да обе­ре доматите или зеления фасул, да направи компо­тите от вишни и малини, да изчисти къщата, да из­пере килимите и одеяла­та. Там се запознах и сприятелих с Петър, който беше на моите го­дини, внук на най-близка- та бабина приятелка.

Лято след лято, ние с Петър ставахме все по- близки. Колко пъти е па­дал и се е ранявал заради мене – защото искам джанките от най-високия клон например. Знаехме си всичките детски тайни, страхове, преживявания. Петър беше първото момче, което ме целуна и на което позволих да ме види гола, докато се къпя в реката. Всъщност и аз тогава за пръв път видях голо момче. Но това ста­на по-късно, когато Петър учеше вече в техникум в Търново, а аз – в езико­ва гимназия в София.

През следващите четири години преживях отврати­телни неща. Попаднах в компания, в която няколко богаташки синове и дъще­ри като мен се чудеха как­ви глупости да правят, за да им е по-интересно. Ув­лякох се. Подкарвахме чужди коли, пушехме ма­рихуана, скитахме по цяла нощ по баровете. В десети клас забременях, даже и не знам от кого. Твърде късно казах на родители­те си и родих едно недоно­сено и увредено момчен­це, което умря скоро след това. Тази история така ме потресе, че напуснах и гимназията, и София. Пра­тиха ме при баба и всяка сутрин тръгвах за училище с автобуса, в който ме ча­каше едно винаги усмихна­то и добро лице – това на Петър.Той си беше същи­ят, какъвто го зная от дете – мил, добър, открит, чист. Готов на всичко за мен. Разказах му за бебето, но той не се отдръпна от мен, продължаваше да ме оби­ча като по-рано. Не просто ме обичаше – съчувстваше ми, помагаше ми да забра­вя, да оздравея. Тази годи­на, която прекарахме не­прекъснато заедно, ме промени напълно. Сега вече знам, че не парите и скъпите вещи правят хора­та щастливи. И че мъже като Петър, който никога не е носил маркови дънки или маратонки, никога не е излизал зад граница и не се перчи колко уиски е из­пил вечерта, могат да бъдат много стойностни хора.

Кандидатствахме заед­но в университета, но приеха Петър, а аз се провалих. Цяла година след това всеки ден Петър се занимаваше с моята подготовка, за да кан­дидатствам отново. Вто­рия път успях и в момен­та завършвам. Той, есте­ствено, ме изпревари и вече е дипломиран вис­шист. Намери си работа вкъщи, за да може да гле­да дъщеричката ни. Да, аз се омъжих за Петър – бедното селско момче, което се катереше зара­ди мен по най-високите дървета. Една детска лю­бов, която се оказа най-трайна.

Петя