Харесва ми детето ми да е при мен, но знам, че повече така не бива
Синът ми преди две седмици навърши четиридесет години и все още живее при мен и баща си. Нещо повече – той до такава степен е свикнал с това и е решил, че е нормално, че дори и не се замисля, че всичките му приятели имат семейства, сигурна работа, деца и отдавна са отделени от родителите си.
Не е лошо момче. Не е от онези, които не работят и постоянно чакат пари от родителите си.
Постоянно работи по нещо, но никога не успява да се задържи за постоянно и все са едни такива работи, дето само циганите ги работят.
То и как иначе да бъде, при положение, че няма никакво образование. Толкова го мъчих, повтарях му: Поне една гимназия завърши, но той постоянно бягаше от часовете и така и не завърши средното. На 22 се записа във вечерна гимназия, но и там беше от ден до пладне, макар че директорката буквално го молеше само да отиде колкото да му подари дипломата.
Не е като да няма приятелки, даже е водил и момичета у нас, но са все едни такива повлекани, дето не мога да си ги представя да снахи, макар че да се ожени е най-голямата ми мечта.
Не знам какво мисли да прави, а ние с баща му няма да живеем вечно. А се притеснявам, че без нас просто няма как да се справи.
В.Щ., Варна
Leave a reply