„Дръпнах дявола за опашката” и срещнах… любовта

Глобиха ме в автобуса – не ми се беше случвало, но за всичко си има първи път. Бяхме три приятелки, от които две „нередовни“, и се заливахме от смях, което шокира не само контрольора, но и всички пътници. Един обаче спечелих завинаги.

Каза го Илияна, стара моя дружка, докато чакахме автобуса за София на площада в Банкя. Настроение­то ни беше леко помрачено заради нелюбезната млада сервитьорка в едно централно кафене. След пър­вия ни пролетен излет за откриване на сезона, малко позакъснял тази година, едва намерихме три мес­та в заведението. Денят бе топъл и слънчев, жители и гости на Банкя бяха „окупирали“ парка, алеята на здравето и всички изнесени навън маси и столове на кафенета и ресто­ранти. Доволни, седнахме на открито (вътре беше абсолютно празно, явно на никой не му се завираше там) и… зачакахме.

След 20 минути единствената сервитьорка ни забеляза, но веднага ни предупреди, че ако искаме нещо от „кухнята“, ще трябва да проявим голямо търпение. „Бързо стават само напитките“, отсече девойката. Е, по­ръчахме три кафета и три палачинки – все пак поехме риска и за нещо за хапване.

Мина почти час и… поръчахме три бири, като попитахме може ли сладките палачинки да сменим със солени. „Да, още не са стигнали до вашите“, отвърна сервитьорката и донесе бирите. След още половин час в сладки приказки, попитахме какво става с палачинките, защото вече почти сме си из­пили бирите. „Ако искате, може да откажете поръчка­та“, отсече пътьом келнерката. Е, не го направихме след цялото това чакане, накрая си изядох­ме палачинките на „сухо“ и се зареко­хме следващия път да си носим храна. Слънцето залязваше и нямаше повече вре­ме за разходки, така че се отправихме към спирката.

Последва ново чакане – на автобуса

По стар български обичай тълпата излетници се беше разтеглила по тротоара, нямаше никакъв ред (си­гурно сте виждали как европейците, но не от Балканите, застават чинно един след друг на опашка, когато се налага да изчакат нещо). Илияна веднага си извади билета в ръка, да не рови в чантата си в претъпкания автобус, когато се качим, но ние с Вили вече бяхме настроени „на бунт“. „Нима ще си дупчиш билет в тази тъпканица?“, попитахме и тогава Илияна отсече: „Да, голям карък съм, веднъж да не дупча, и ще ме хванат.“ Засмяхме се и отвърнахме, че сега и нас ще „завлече , хайде стига се е вманиачавала на тема „не ми вър­ви“. Тя обаче бе убедена в малшанса си и повтори: „Ще видите, вие, ще се качи контрола.“ Е, ние с Вили се съгласихме: „Хайде да видим, ще рискуваме“… И „дръпнахме дявола за опашката“.

Автобусът пристигна, тълпата се юрна, завихри се скандал защо – като е уж начална спирка – е почти пълен (хитреците се бяха качили от последната спирка, която всъщност е отсреща на площада, и доволно бяха заели седалките), отново нищо ново под слънцето… Важното бе, че успяхме и ние да се качим и да про­ведем експеримента ще ни хванат ли, или не.

Илияна се добра до перфоратора и се самотаксува като дисциплиниран гражданин. Ние с Вили все пак си извадихме билетчетата в ръка, да сме готови за светкавична реакция при евентуална проверка. След една-две спирки вече си бъбрехме оживено и въобще забравихме – явно, не вярвахме, че може да сме чак такива „каръци“, че да ни хванат от първия път без билети.

Краят бе фатален – горчиво-сладък

Две спирки преди крайната, къде­то слизахме за метрото, съдбата ни доказа, че не бива да си правим шеги с нея. „Атакуваха“ ни контрольори от всички врати – едновременно и устремено, като хора, убедени в целта на занятието си. Не бяхме си поели дори дъх, когато вече трите бяхме приклещени със заплашителното „Всички билети и карти“. Илияна веднага се протегна да подаде първа своя, сякаш да ни даде шанс да си продупчим билетите, но ние с Вили просто прихнахме. После дадохме „девствените“ си документи за таксу­ване, само малко поомачкани в ръцете ни, на контрольорката. Тя доволно установи, че сме нередовни, и отсече: „По 10 лева глоба!“

Обърнахме се към Илияна и през смях заявихме: „Ти си виновна, ти плащай!“, тя обаче се „опъна“. Всички пътници се заобръщаха да ни видят, а контрольорката се провикна към шофьора: „Колега, не отваряй сред­ната врата на следващата спирка, има нередовни!“ Явно бе решила, че ще се опитаме да избягаме, а ние продължи­хме да се смеем, вече и трите. Когато другите проверяващи ни заобиколиха ловко и заплашиха с актове и поли­ция, внезапно се чу: „Аз ще им платя глобата, ето ви 20 лева!“

Е, целият автобус замлъкна, вклю­чително и ние, „истеричните“ пътнич­ки. Високият рус мъж (не можех да видя дали е с черни обувки) подаваше банкнотата над главите на останалите и не откъсваше очи от мен. И тогава аз изръсих: „Искайте си документ за парите!“, което го накара да се засмее и той.

Е, вече сме неразделни с моя лю­бим, а Илияна се чуди дали ми е на карък, или на късмет…

Мария С., 31 г.

  • сп. „Журнал за жената”

 

Любов в облаците

 

 

Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар