Родителите ми не ме познават вече, синът ми не иска да говори с мен
Последните четири години прекарах в Сливенския затвор. Не мисля, че съм някаква закоравяла престъпничка, просто се изкуших от едни лесни пари, осъдиха ме за измама. Исках да се оправим, за да може със семейството ми да живеем по-добре, но наместо това се озовах „на топло“.
Както и да е, изкупих си вината и сега до месец измизам на свобода. И, честно казано, съм обзета от страх. Дотолкова, че ако ме питат, сигурно ще поискам да си остана в затвора. Защото тука поне е лесно – не ти се налага да мислиш.
Ставаш сутрин, минаваш проверка, закуска, работа в цеха… Всичко ти е по час, накрая си прибираш, четеш книга, лягаш си и на другия ден пак същото, час по час.
А сега ще трябва да реша как да продължа с новия си живот. Заради присъдата семейството ми е разбито. Със съпруга ми нямаме официален развод, но знам, че е само формалност и вече трета година живее с друга жена. Синът ми не иска да има нищо общо с мен, за престоя ми не е дошъл нито веднъж да ме види.
Родителите ми пък идваха два пъти и също престанаха. Не искат да се прибера при тях като излезна, за да не припомнят на съседите, че дъщеря им била в затвора.
Не знам и дали ще мога да работя по специалността си, кой ли ще ме вземе. Сигурно ще трябва да съм щастлива ако намеря каквото и да е. Наистина не ми се излиза навън.
Д.К., Сливен
Add comment