Дали има такава птица или няма, никой не може да потвърди със сигурност. На мен обаче ми се струва, че по-скоро има, но не всеки оценява и използва мига, когато митологичната птица каца на рамото му. Така се случи и с мен… За съжаление, въпреки огромното ми желание да се възползвам от този изключителен шанс в моя живот, все не успявах да се порадвам колкото е възможно повече на рядкото събитие. Но има момент от моето детство, в който благодарение на нея, получих втори шанс за живот.
Тя идва много тихо, почти неусетно. Кацва на рамото и чака, за да разбере дали да поостане, или да си отлети обратно. За пръв път тя кацна върху мен, когато съм бил току-що роден, само на два месеца. Не помня обаче какво точно ми казваше мама – в люлка ли съм бил или на земята. По-скоро второто – на постелка на пода, защото си спомням, че до седмата си годинка в стаята ни нямаше легла и спяхме на плетени рогозки от папур. Наричахме ги хасъри – така, по селски. По-късно вече имахме сламени дюшеци върху рогозките.
Аз съм късметлия
Та през октомври 1945 г. аз – вече бебе на два месеца, сладичко съм си спял в стаята, а майка ми и баща ми нещо работели по двора. Времето било мрачно и ветровито. Вятърът бил много силен, направо се вихрел навън. Изведнъж се чула глъч у съседите и се вдигнал пушек.
Пожар сред есенния вятър… Подпалила се постройка, в която имало бали сено или слама. Огънят много бързо се разгорял от бушуващия есенен вятър. Горящи искри и въглени се разхвърчали към нашата къща. Вероятно и ние сме имали подобна постройка до нашата къща, която също много бързо се подпалила. Минало доста време, докато намерят вода. Такава почти нямало в голямо количество. Някога, през онези години, имало само улични чешми, които течали сутрин рано, за около 2-3 часа. После спирали, защото липсвало налягане, за да текат по високите места на селото ни. А ние живеехме точно в тази част, наречена и досега Бърчината.
Сутрин хората от махалата нареждаха (още от два часа след полунощ) разни съдове: тенджери, кофи, бакъри, стомни и дамаджани. Та затова водата беше в ограничени количества и след подпалването при комшиите почнала да свършва водата на всички съседи. И докато всички се борели със съседския пожар, се подпалила и нашата къщичка. Като видели, че няма да успеят да загасят вече разгорелия се пожар, въпреки помощта на притеклите се на помощ и по-далечни съседи (с налятата от сутринта тяхна вода), родителите ми започнали да изнасят сиромашката си покъщнина, та дано успеят да спасят поне нещичко. В суматохата забравили, че аз съм си спял тихо и кротко в единия ъгъл на стаята. И как да се сетят в такъв момент точно за мен – шестия по ред в това бедно семейство?!
Сигурно затова птицата на щастието точно в този момент е била до мен. След догарящия покрив, огънят подхванал и тавана… И точно тогава майка ми ме потърсила сред изнесения оскъден багаж и изпищяла: „Христо, къде е детето? Изнесе ли го?“ Вече започвали да падат керемиди и горящи греди наоколо, а от тавана затрещели гърмежи. Хората се разбягали с викове: „Бягайте, в къщата на бай Христо има бомби!“
Всички знаели, че баща ми е бил комунист още от 1922 г. и, понеже сме били последна къща на селото, преди 1944 г. понякога идвали партизани за хляб и каквото друго баща ми можел да им задели. Е, бомби в къщата ни не е имало. Но се оказало, че на тавана имало сандъче с патрони, които баща ми забравил да предаде след установяването на новата власт – сетил се само за две гранати, които партизаните му били подарили, но той си ги предал веднага след 9-и септември. Но да се върнем на онзи фатален пожар в моя живот: след писъка на майка ми, баща ми се втурнал в горящата къща и, въпреки падащите греди и керемиди и тежкия пушек, успял да ме изнесе навреме, като само малко пострадал от една падаща горяща греда, която обгорила леко косата му.
Разказваха ми после, че тази къща баща ми я е градил съвсем сам – без никаква странична помощ. Дори един от най-богатите за онова време в Кричим – негов по-голям брат, стотинка не му дал и не му помогнал с нищо. След като къщата ни изгоряла до основи, татко пак се заел сам да строи нова къща – започнал от нищо: нямал нито средства, нито материали.
Като знаех тази история, не се отчаях, когато по-късно ми се случи да загубя големия си апартамент в Пловдив, а се заех сам и си построих една колибка в родния ми Кричим, на около 200 метра от бащината ни къща, която през 1968 г. беше продадена от родителите ми, когато се заселихме в Пловдив.
И двамата имаха на стари години късмета да изживеят последните си дни под моите грижи и уважение. Птицата на щастието е била по-великодушна към тях, но и мен е запазила жив и здрав, за да доживея до днешните ми 72 г. Много пъти тя се опитваше да ме окуражи, но явно самият аз съм си виновен за пропуснатите шансове. Не, не се оплаквам – просто знам, че ако отново имам късмета птицата да кацне на моето рамо, трябва да я уловя. Никога не е късно.
Г.К., Кричим
Източник: „Жуpнaл“
Add comment