Дойде момент, в който станах от бюрото и напуснах, за да бъда със семейството си
Аз бях кариеристка. Завърших висше образование с отличен успех, след това не ми беше трудно да си намеря и работа. Започнат в туристическа фирма като обикновен офис – мениджър и бързо се издигнах. Харесаха ме, защото давах всичко от себе си – оставах след работно време, измислях нови идеи, никога не закъснявах и сякаш нямах личен живот.
Станах на 30 години и все още единственото, което ме вълнуваше, беше работата. Получавах солидна заплата, можех да си купувам всякакви маркови дрехи и да ходя веднъж годишно за десет дни някъде в чужбина. Изглеждаше идеално, поне за мен. Животът ми продължаваше така, както го бях планувала. На 34 се омъжих, година по-късно родих първото си дете – момиченце, останах вкъщи само един месец, после поверих бебето на бабите. Не можех да си позволя да отсъствам от работата, защото вече бях постигнала много в кариерата.
Второто дете се появи година по-късно, така бяхме планували. Вече беше по-трудно с отглеждането на дъщеря ми и сина ми. С мъжа ми се редувахме вечерите, за през деня наехме бавачка, която се справяше страхотно и отново сякаш нищо не се беше променило. Пак ходех на работа, никога не отказвах допълнителна работа.
Някак си незабележимо покрай всичките грижи аз и съпругът ми започнахме да се караме. Първите скандали дойдоха покрай това кой прави повече за дома. Той ме обвиняваше, че трябва да отделям време и за него и децата, а не само за работата. Аз му обяснявах, че правя това за всички, но постепенно започнах да усещам вина. Сутрин не виждах децата, целувах ги, докато спят в креватчетата, вечер отново бяха заспали. В почивните дни ги отпращах, докато седях пред лаптопа и вършех това, което съм си взела за вкъщи. Ходех на работа, прибирах се и дните ми сякаш се сливаха един с друг. Постепенно нищо не ме радваше, със съпруга ми се отдалечихме.
Един ден просто си седях на бюрото, бях страшно уморена след поредното съвещание, имаше някакви проблеми с един от офисите ми и от мен се очакваше да намеря бързо решение. В този момент осъзнах, че не искам повече да правя това. Сякаш се задушавах. Завърших задачите си за деня, станах, прибрах се вкъщи, децата отново спяха и се почувствах чужда. Седнах пред лаптопа и написах мейл на шефа, че напускам. Да, имах смелостта да го направя. Страхувах се, че съпругът ми ще ме критикува. Оказа се, че той също е пред подобно решение и си припомнихме старите планове за това какво искаме да правим заедно ако някой ден напуснем работа. Аз бях на 38, той – на 40 и сякаш отново можехме да дишаме спокойно. С парите, които бяхме спестили, отворихме малък бизнес за консултантски услуги. Вече се редувахме в задълженията за дома. Звучи като история от лъскаво списание, но не е. Просто разказвам това, за да дам пример на всички, които се чувстват уморени и вечер заспиват с чувство за вина, че не се справят в семейството. Винаги има решение, стига да преодолееш страха, че се впускаш в нещо ново и опасно, с което няма да можеш да се справиш.
П. С. В момента очакваме третото си дете и аз съм щастлива. За първи път знам, че ще мога да изживея спокойно майчинството си и ще се радвам на бебето.
Диляна Стоянова, София
Leave a reply