Преживях истински ад, ще се разведа
Пиша тук, защото трябва да споделя, а се страхувам, че приятелите ми няма да ме разберат и ще започнат да повтарят – казах ли ти. Днес се навършват точно две седмици, откакто жена ми ме заряза с детето. През последните няколко месеца преминах през ад!
Ето историята ми:
Тя беше приятелка на мой познат. Дори не я бях забелязал в първия момент, макар да се бяхме виждали няколко пъти. Не беше мой тип. Приличаше на испанка, много емоционална, винаги в центъра на компанията. Където и да отиде, привличаше внимание, а аз обичах по-тихите и скромни жени. Една вечер на купон в Студентски град тя ме дръпна в банята и каза – от утре тръгваме заедно! Беше го решила, не знам какво се случи в този момент, но знаех, че вече няма измъкване. Има жени вещици, тази беше точно такава. По-късно разбрах, че тя се е интересувала от това кои са родителите ми, разбрала е, че имам шансове да започна скъпо платена работа и разполагаме със семейни средства. Това е предрешило всичко. На нея й бяха достатъчни точно две седмици, за да ме превърне в свой роб, изпълнявах и най-малките й прищевки.
Оженихме се, заведох я на мечтаното пътешествие в Тайланд, с помощта на родителите ми си купихме хубав апартамент и тогава започнаха първите проблеми. Дотогава не бях забелязвал колко променливо настроение има. Както се смееше, започваше да плаче, хвърляше предмети, чупеше. Отдавах това на темперамента й и се надявах, когато забременее, да се промени.
Денят, когато ми каза, че ще имаме дете, беше най-щастливият. Много хора на нашата възраст имаха проблеми, а на нас не ни липсваше нищо. В третият й месец от бремеността тя започна да изпада в истерии. Крещеше, че не иска това дете. Само мъж може да ме разбере какво е да гледаш как бременната ти жена се удря в корема и да искаш да я разтърсиш, да я хванеш за ръцете, дори да й удариш шамар. Заведох я при психиатър. На другия ден той ме повика в кабинета си и каза, че жена ми страда от биполярно разстройство. Предупреди ме, че бремеността ще изостри още повече състоянието й, защото тя от дълго време не е пила лекарствата си, криейки от всички за състоянието си. Бях съсипан. Все пак решихме тя да износи детето. Късах времето си между работата и къщи, всеки път бързах да се прибера със свито сърце да не би тя да е направила нещо. Оказа се, че все пак бременността влияе добре на жена ми и тя сякаш се успокои.
Когато ми дадоха да подържа в ръцете си за първи път бебето, не знаех, че съществува такова щастие. Имах най-красивото момиченце на света. След изписването се прибрахме вкъщи и заживяхме спокойно до момента, в който отново не тръгнаха скандалите. Бебето беше на девет месеца и тя ме обвиняваше, че я затварям вкъщи и я държа като слугиня. Преди две седмици се събудих от силния плач на дъщеря си. Влязох в детската стая, на креватчето имаше залепена бележка: „Тръгвам си, не искам това семейство!” Само това, нито обяснение, нито нищо. Сега подавам молба за развод. Странно е, но чувствам облекчение. Не възнамерявам да се женя никога отново. Достатъчно е, че ми остана това прекрасно момиченце.
Leave a reply