Родителите ми искали да имат син и опитвали три пъти, но все дъщери сме се родили. Сестрите ми бяха обикновени момичета, но аз – най-малката, бях панта и разбойник, най-щурата дори сред момчетата в квартала и всички пропищяха от мен, а родителите ми се видяха в чудо.
Не носех рокли, защото ми пречеха да се катеря, да бягам и да се търкалям по земята. В онези години не 
беше прието момичетата да ходят с панталони и това правеше впечатление. Комшийките открито казваха за мен: „Тая нещо е сбъркана. Ще видите, че няма да се ожени, кой ще я вземе такава, тя ще бие мъжа си по три пъти на ден!“
Два дни преди 13-ия ми рожден ден ми дойде първият мензис. Мислех, че съм се наранила от скачане на въже и казах само на голямата си сестра. Тя обаче казала на другата, тя пък на мама, мама на баба и вечерта ме повикаха в хола, за да ме просветят и инструктират. От всички приказки разбрах само, че оттук нататък не мога да се бия с момчетата, да играя футбол и да се катеря по дърветата.
Защото съм момиче. Стори ми се, че жените в моето семейство са измислили това – нарочно, за да заприличам на тях. Толкова се ядосах, че реших да ги накажа за тази подлост. Цяла нощ го обмислях. И ето какво измислих със своята щура детска глава.
Изчаках голямата ми сестра да отиде на училище, тя беше вече в последния клас на гимназията, готвеше се за бал. Отворих гардероба й. Извадих приготвените за бала в една кутия красиви бели обувки с дантела отпред и прекрасна копринена панделка отстрани. Просто ги взех, затворих кутията и я оставих на мястото й.
Изскочих навън, изтичах до брега на реката и ги метнах вътре. Признавам си, че мъничко ми се сви сърцето, защото и на мен ми харесваха тези обувки. По-нататък беше кошмар. Наближаваше денят на бала, вкъщи настроението беше приповдигнато, родителите ми се канеха да поканят гости, беше голямото чистене, подреждане, купуване на продукти за тържеството. Само аз ходех мрачна като облак, тъй като кражбата още не беше открита. Исках час по-скоро това да се случи, да ме набият и да ми олекне. Но до последния ден сестра ми не отвори тази кутия.
Когато се разбра, че обувките ги няма, никой не се сети за мен, а взеха да търсят какви ли не други „крадли“ – някаква циганка, която идвала наскоро да проси в двора, някаква завистлива приятелка на сестра ми, една проклета съседка… А аз стърчах насред цялата тази паника – зачервена и гузна, но никой не ме подозираше. Това ме смаза. Сестра ми отиде на бала с обувки, които купиха в последния момент, неособено красиви, нито подходящи…
Мина време, всичко се забрави, но аз не бях същата. Толкова виновна се чувствах, че ми отмиляха всички щуротии. Седнах си на дупето, както казваше баба ми, и станах най- примерното момиче в махалата.
Десет години след тази случка с първата си заплата купих на голямата си сестра красиви обувки от Виена – с дантела и панделка отстрани. Попитах я: „Същите са като онези за бала ти, нали?“ А тя учудено ме попита: „За какво говориш, не помня да съм имала такива обувки.“
Лилия
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment