Преди седмица се скарах с единствения си син Виктор заради кльощавата Кристина, с която живее от година насам. Не я харесвам, но се държа прилично. И понеже синът ми се пренесе в нейната гарсониера, никога не отивам там без покана или поне без предупреждение.
Онази вечер Виктор каза, че ще се прибере по-рано, ще прави лазаня и ме кани на вечеря. Знам, че тя обича бяло вино, затова взех бутилка мускат, а на Виктор занесох любимата му тъмна бира. Още от вратата усетих 
аромат на спанак, моцарела и пармезан. Синът ми ме прегърна и… колко й трябва на една майчина душа да се разтопи. Двамата постлахме покривка на нейната маса. Подредихме нейните чинии, чаши, прибори и салфетки. Виктор изключи нейната фурна, в която се печеше лазанята. И зачакахме нейно величество да ни удостои с присъствието си за вечеря.
Изпихме по едно питие, но Кристина не се появи. Преполовихме второто и Виктор взе телефона и започна по скайпа да я подканя. Минаха 20 минути – гледах по часовник, преди отново да влезе в скайпа и да й каже, че вечерята изстива, а ние сме гладни и я чакаме… Когато си допих питието, госпожицата, която работеше на лаптопа си, все още не беше дошла. Извиних се на сина си, целунах го и си тръгнах. Докато ме изпращаше до колата пред блока, се карахме – той мърмореше, че не съм права, аз не отстъпвах от своето, че така не се прави.
Ядосах се за провалената вечер, бях гладна и в лошо настроение. Качих се в колата и изключих телефона си. Като се прибрах, посегнах първо да включа компютъра, но се отказах. Не исках никой да ме търси, още по-малко да ме намира. Отпуснах се на дивана, запалих си цигара – у Кристина не се пуши, и се замислих. Не е нормално мъж и жена да си говорят по скайпа от двете стаи на апартамента си. Не ми харесва Виктор да ми изпраща SMS- и или имейли, когато има да ми казва нещо важно. Така задочно ме запозна и с гаджето си – изпрати ми тяхна снимка на телефона…
Тъжно, но този технологичен начин на личен живот не е за мен. По-хубаво беше, щом решиш, да отидеш при съседа и да звъннеш на вратата. Като бяхме деца, заставахме под балкона на приятеля и свиркахме, затова и момичетата знаехме как като хашлаците да свирим с два пръста. Казвахме си, че се обичаме, докато се гледаме в очите, а не като си изпращаме сърчица по скайпа. Не изглеждахме като малоумни, докато говорим по телефона.
А сега всеки втори е със слушалки в ушите и като го види човек, се чуди сам ли си говори, за жълта книжка ли е, или е супер модерен. Беше по-сладко някое момче да те сваля, като те държи за ръката и те изпраща до вкъщи, вместо да те вози с колата на баща си, както правят сега. Че днес децата дори на кино не ходят, за да се натискат на последния ред – правят го навсякъде. Снимат клипове и ги качват в интернет. Плаша се и от залитането на моето поколение – аз съм на 52 г. Първата работа на мъжа ми, като се събуди, е да вземе телефона и да влезе в интернет, дори не става да си включи лаптопа. През това време можем да правим толкова по-интересни неща дори на нашата възраст.
Без да искам, и аз станах зависима – от мобилния телефон, от скайпа, от фейсбука, от новинарските сайтове, дори от служебния чат в офиса. А така ми се иска да завися от любимите си хора, от приятели и колеги, от хубав филм, от интересна книга и чаша вкусно вино. И от един мъж, който преди да се зарови в интернет, си спомня, че аз лежа на педя от него… Аз ли полудявам, или светът е луд – не знам.
Боряна
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply