Една вечер, неотдавна, преди да си тръгна от работа, ми звънна Лора – жената на брат ми Кирил. Помоли ме на път за вкъщи да се отбия у тях. Звучеше напрегнато, бързо приключи разговора и затвори телефона. Имах други планове, но ги зарязах и отидох у тях. Това, което заварих, дълбоко ме разстрои… Много мислих и реших да напиша това писмо – не за да ми олекне, а защото проблемът за отношенията между родители и
Децата ни имат нужда от обич
деца е толкова сериозен, че за него не може да се мълчи.
Мони – единствената дъщеря на брат ми, ходи на предучилищна занималия. Много добро дете е – внимателно, усмихнато. Знае, че ми е любимка, а аз – че любовта ни е споделена. Затова онзи ден се учудих, че тя не ми отвори вратата, не ми се хвърли на врата, не ме попита дяволито с очички какво й нося. Вместо Мони ме посрещна майка й – по принцип не е от лъчезарните хора, но личеше, че направо е яхнала метлата.
Не попитах защо е ядосана, а къде е племенницата ми. Лора през зъби отговори, че е наказана. Не повярвах: „Че и ангелите ли ги наказват?“ Въпросът ми увисна във въздуха, а снаха ми ме поведе към хола, за да си говорим на четири очи. Бях сигурна, че там ще ни чака Мони, но като не я видях, тръгнах да я търся.
Намерих я, където най-малко очаквах – в килера, с мокро от сълзите лице и с най-тъжните детски очи, които някога бях виждала.
Попитах я защо плаче, а тя само поклати глава и ми посочи хола, където беше майка й. Опитах да я разсмея и поисках да видя дали не си е глътнала езика, но в това време чух снаха ми да казва: „Остави я, наказана е. Забранила съм й да говори!“ Моето „Как така!“ също увисна във въздуха.
Но Мони явно повече да издържаше, спря да хълца и започна да ми разказва. Баща й я завел сутринта на занималня, а майка й я взела. И понеже смяната й била много тежка, искала да поспи и с детето се прибрали веднага. Мони не си поиграла навън, както друг път. Решила, докато майка й си почива, да си направи есенната рисунка за следващия ден. За да бъде картината й уникална и да добави повече блясък, отворила един златист лак за нокти. Украсени с малката четчица, листата на дърветата станали като истински. Толкова била съсредоточена, че не усетила кога котаракът Бард се наместил на дивана до нея. Той явно не харесал миризмата на лака и с два удара на лапата решил проблема.
Когато Мони го забелязала, поразията била готова – стъклото на масата било омазано в красиви златни нюанси. Скарала му се, а той, несвикнал на такова отношение, започнал да се ежи насреща й. Тя го подгонила, което се оказало фатално – Бард бутнал една саксия и всичката пръст се изсипала на килима. След това с опашка съборил кристалната ваза и тя се пръснала на хиляди парченца. Мони съобразила, че това е опасно, и дотътрила прахосмукачката. Тъкмо да заличи следите, вратата на спалнята се отворила с трясък и викът на Лора направо я препарирал. Без да я поглежда, Мони тръгнала да се спасява и… когато стъпила в коридора, й се приискало, ако може, да изчезне. Изведнъж се сетила, че за да облекчи майка си, решила да пусне пералнята, но хич не се сетила да пъхне маркуча за мръсната вода в мивката… Бард продължил да нажежава обстановката – като котарак глупак опитал вода с ариел.
Сигурно всичко това може да доведе една работеща и уморена майка до истерия, но да набуташ детето си в тъмния килер и да му забраниш да говори, ми се струва прекалено. Недопустимо пък беше това, което Лора добави към разказа на Мони. Според нея тя все прави бели – от опит знам, че това изобщо не е вярно; тя изнервя обстановката винаги когато реши да се прави на голяма и послушна – и това не е истина, дъщерята на брат ми е голяма и послушна: тя била причина за всички разправии между родителите си – тази отвратителна лъжа направо ме вбеси.
Знам къде я стиска челикът моята снаха – Кирил обожава Мони, никога не й повишава тон, може да бъде строг, без да е груб. За разлика от жена му, която – падне ли й пердето – не държи сметка на приказките си и ръси обиди наляво и надясно. Изобщо не се замисля, че не е едно и също да говориш с дете и с възрастен.
Майка й се е държала лошо с нея, неведнъж е разказвала как я е тормозела, и днес тя по същия начин се отнася с детето си. И защото брат ми не й позволява да стресира Мони с обвинения и наказания, Лора сякаш се амбицира и използва всеки повод да я унижава. Най-гадното е, че на малката детска главица прехвърля отговорността за неразбирателствата си с Кирил. Всеки скандал между Мони и майка й завършва с предупреждението да не е казала на баща си, защото ако той научи, ще й се разсърди и поне седмица няма да говори нито на нея, нито на Лора…
Дали защото още не съм омъжена и не съм раждала, не разбирам защо майките лъжат децата си? Защо ревнуват дъщерите си от бащите им? Защо ги обвиняват за своите собствени грешки? Защо не ги болят душите, когато малките им момиченца страдат? Защо не забелязват сълзите им? Защо не им вярват, когато са искали да бъдат добри и да им помагат, дори с бели?
Не знам отговорите на тези въпроси, но научих каква майка не бива да бъда.
Биляна
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply