Искам да споделя с вас щастието, което ни изпрати съдбата. Къщата ни е пълна със смях и радост, а най-вече с много обич и топлина.
Чичо Мишо е нашият възрастен съсед, който от години живее сам. Дъщеря му е омъжена в Италия, идва си, но за малко. Това лято тя настоя баща й да замине при тях за три месеца. Той дълго не се съгласяваше, защото има една сладка болонка – Сара, и нямаше на кого да я остави.
Като разбра това, синът ми Момчил започна да ме навива ние да се погрижим за кучето. Не ни трябваше много, и двамата със съпруга ми много обичаме животните и отдавна избираме момента, в който да 
зарадваме нашето момче. Решихме, че тъкмо ще пробваме дали можем да се грижим за домашен любимец. А чичо Мишо много се зарадва, събра си багажа и спокойно замина за Тоскана, като ни остави всички принадлежности на Сара – килимчето, на което спи, паничките, в които яде и пие вода, топката, с която си играе.
Момчил беше много щастлив, че през ваканцията няма да е сам у дома по цял ден. Болонката пък, макар и да не е младо куче, се оказа игрива и обичлива. Синът ни я разхождаше, играеха си, дори заспиваха заедно. Със съпруга ми също много се привързахме към нея, водихме я на почивка с нас.
В края на септември чичо Мишо се върна от Италия. Донесе ни подаръци и не спираше да ни благодари, че сме се грижили за любимката му. Никой от нас обаче не очакваше какво ще се случи. Сара толкова беше свикнала с Момчил и нашия дом, че когато съседът се прибираше с нея от разходка, вместо към неговата врата, тя се насочваше към нашата. Започваше да лае и да настоява да я пуснем. А щом видеше сина ни, подскачаше около него и радостно въртеше опашка.
Вече обсъждахме каква порода куче да купим на Момчил – това щеше да е най-хубавият коледен подарък за него. Една вечер обаче чичо Мишо позвъни на вратата ни, а Сара се шмугна между краката ни и хукна към детската стая. Синът ни радостно закрещя и настана голяма веселба. Поканих чичо Мишо на чай и той влезе. Още със сядането ми съобщи, че иска да говорим по един важен въпрос. Беше много развълнуван, в очите му блестяха сълзи. Дълго мислил и разбрал, че Сара се чувства по-добре с нас, отколкото с него – стария самотник. Макар че щяло да му е мъчно за нея, предлагал, ако искаме, да я вземем у дома. Разбира се, винаги сме можели да я оставяме при него, когато пътуваме някъде.
Не мога да ви опиша колко щастлив беше Момчил, като разбра за това предложение. Веднага прекръсти болонката на Сарачил – съчетание от неговото и нейното име.
Чудя се само що за голямо сърце трябва да имаш, за да подариш най-скъпото си същество. Наистина кучето на чичо Мишо няма да е далече и той ще го вижда винаги когато пожелае, но като знам как непрекъснато говори на Сара и с колко любов я гледа, не проумявам как успя да се раздели с нея. Един ден се заприказвахме и аз подхванах тази тема, а съседът се усмихна и каза: ако можеш да дариш любов, тя ще ти се върне стократно.
След всичко, което се случи, семейният съвет реши, че на всеки празник чичо Мишо ще е с нас. Той вече е член на семейството ни – дядото на Момчил и Сарачил.
Цветелина
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply